— Вие, хора, наистина трябва да се поупражнявате какво да правите, ако някой от вас се препъне или залитне — рече той. — Когато Моаш спря внезапно, едва не изпопадахте. На бойното поле това може да предизвика бедствие.
Гледаха го с невярващи очи и той не можа да удържи усмивката си. Само след миг всички го наобиколиха, смееха се и го тупаха по гърба. Не беше съвсем уместен поздрав за болен човек, особено от ръката на Скалата, но Каладин оцени въодушевлението им.
Само Тефт не се включи. Старият мостови си стоеше настрани със скръстени ръце. Изглеждаше угрижен.
— Тефт? — обади се Каладин. — Добре ли си?
Тефт изсумтя, но показа нещо като усмивка.
— Само си мисля, че момците не се къпят толкова често, че да ми се прииска да съм близо до тях и да се прегръщаме. Нищо лично.
Каладин се разсмя.
— Разбирам. — Неговата последна „баня“ беше бурята.
Бурята.
Мостовите продължаваха да се смеят, да го питат как се чувства и да обявяват, че вечерта Скалата трябва да стъкми нещо много специално за вечерята край огъня. Каладин се усмихваше и кимаше, уверяваше ги, че е добре, ала си припомняше бурята.
Спомените му бяха отчетливо ясни. Как стиска халката върху сградата, главата му е сведена, а очите — затворени, за да се предпази от плющящия порой. Как Сил стои пред него и го защитава, като че може да отблъсне самата буря. Не я виждаше наоколо. Къде ли беше?
Помнеше лицето. Това самият Отец на Бурята ли беше? Сигурно не. Халюцинация. Да… да, той е имал халюцинации. Спомените за духчетата на смъртта бяха преплетени със сцени от живота му. Всички те се смесваха със странни, внезапни пристъпи на сила — ледено студена, ала живителна. Беше като студения въздух в някое ясно утро след нощ в задушна стая. Или като втриването на балсам от листа на гулкет при болки в мускулите, което носеше едновременно прохлада и топлина.
Помнеше тези мигове съвсем ясно. Каква беше причината за тях? Треската ли?
— Колко време? — попита Каладин, докато проверяваше и броеше мостовите. Тридесет и трима с Лопен и мълчаливия Дабид. Почти всички бяха налице. Невъзможно. Щом ребрата му бяха заздравели, значи е лежал в несвяст най-малко четири седмици. Колко пробега с моста бяха направили?
— Десет дни — отговори Моаш.
— Невъзможно — рече Каладин. — Раните ми…
— Затова така се изненадахме, като те видяхме, че си станал и ходиш! — отговори през смях Скалата. — Костите ти ще да са от гранит. Трябва да носиш моето име!
Каладин се облегна на стената. Никой не поправи Моаш. Не може целият отряд да е загубил представа за времето.
— Идолир и Треф? — поинтересува се той.
— Загубихме ги — рече Моаш и помръкна. — Имахме два пробега с моста, докато ти беше в безсъзнание. Нямаме тежко ранени, но двама загинаха. Ние… ние не знаехме как да им помогнем.
При тези думи хората стихнаха. Ала смъртта беше обичайна за мостовите и те не си позволяваха да се разпростират надълго и нашироко върху загубите. Каладин обаче реши, че ще е нужно да обучи неколцина от хората да лекуват.
А как стана тъй, че отново е на крака и ходи? Да не би да е бил по-леко ранен, отколкото е преценил? Колебливо опипа ребрата си, за да провери счупванията. Само лека болка. Ако не се брои слабостта, беше здрав, както винаги. Може би навремето трябваше да обръща повечко внимание на религиозните поучения на майка си.
Когато хората отново се върнаха към разговорите и празнуването, Каладин забеляза как го гледат. Почтително, благоговейно. Спомняха си какво е казал преди бурята. Връщайки се назад, Каладин си даде сметка, че тогава не е бил съвсем на себе си. Онези думи му се струваха невероятно самонадеяни, пък и намирисваха на пророчество. Ако ардентите открият, че…
Е, не можеше да поправи стореното. Просто трябваше да продължи. Веднъж вече стоя на ръба на пропастта, рече си той. Трябваше ли ти да се катериш на още по-висока скала?
Внезапно над лагера прозвуча печален тръбен звук. Мостовите се умълчаха. Тръбата свири още два пъти.
— Числата — рече Натам.
— Дежурни ли сме? — попита Каладин.
— Аха — отвърна Моаш.
— Строй се! — викна Скалата. — Знаете какво да правите! Да покажем на капитан Каладин, че не сме забравили как се работи!
— „Капитан“ Каладин? — попита Каладин, когато мъжете се строиха.