— Така си е, ганчо — обади се Лопен зад него с онзи скорострелен акцент, който никак не прилягаше на небрежното му държание. — Опитаха да направят Скалата водач на моста, така си е, ама ние просто почнахме да ти викаме „капитан“, а на него „взводен командир“. Вбесихме Газ. — Едноръкият се ухили.
Каладин кимна. Мъжете бяха толкова радостни, ала той срещаше трудности да сподели настроението им.
Докато хората заемаха местата си около моста, Каладин започна да осъзнава откъде произлиза неговата тъга. Отрядът беше точно там, откъдето започна. Или по-зле. Водачът им беше отслабен и ранен, беше обидил самия върховен принц. Садеас нямаше да остане доволен, щом научи, че Каладин е преживял треската.
Мостовите все още бяха осъдени да загиват един подир друг. Страничното носене беше провал. Не спаси хората си, а само им позволи кратко отлагане на екзекуцията.
Предназначението на мостовите не е да оцеляват…
Подозираше каква е причината за това. Стисна зъби и се отлепи от стената на казармата. Отиде при строените мостови, чиито групови водачи проверяваха набързо състоянието на елеците и сандалите.
Скалата го изгледа.
— И какво по-точно си въобразяваш, че правиш?
— Идвам с вас — отговори Каладин.
— А какво би казал ти на някой от хората, ако той току-що се е надигнал след цяла седмица треска?
Каладин се поколеба. Не съм като другите хора, каза си той. Сетне съжали за това. Не можеше да започне да вярва, че е непобедим. Да тича с моста, когато е толкова слаб, беше чиста лудост.
— Прав си.
— Можеш да помагаш на нас с Мули да носим вода, ганчо — рече Лопен. — Ние с него сега сме отряд. Участваме във всеки пробег.
Каладин кимна.
— Добре.
Скалата го стрелна с поглед.
— Ако към края на постоянните мостове усетя слабост, ще се върна. Обещавам.
Скалата неохотно кимна. Мъжете влязоха под моста и се насочиха към сборния пункт, а Каладин се присъедини към Лопен и Дабид, които пълнеха меховете с вода.
Каладин стоеше на ръба на пропастта със сключени зад гърба ръце, пръстите на обутите му в сандали нозе стъпваха на самия крайчец на скалата. Пропастта го гледаше, ала той не отвръщаше на погледа й. Съсредоточил се беше върху сражението на следващото плато.
Този път подходът беше лесен; пристигнаха едновременно с паршендите. Вместо да си правят труда да изтребват мостовите, паршендите заеха отбранителна позиция в центъра на платото, около какавидата. Сега хората на Садеас се сражаваха с тях.
Челото на Каладин беше запотено от жегата и той все още усещаше изтощението от болестта. Ала въобще не се чувстваше толкова зле, колкото би трябвало. Лекарският син недоумяваше какво става.
Засега войникът надделяваше над лекаря. Битката го приковаваше. Алетските копиеносци в кожени дрехи и гръдни брони притискаха в дъга паршендите. Повечето паршенди използваха бойни брадви или чукове, а неколцина въртяха мечове и тояги. Всички имаха онази червено-оранжева броня, която растеше от кожата им, сражаваха се по двойки и непрестанно пееха.
Близкият бой беше най-тежък. Често се губеха по-малко хора при схватка, в която противникът бързо надделее. Когато това стане, командирът нарежда отстъпление, за да предотврати по-нататъшните загуби. Но близкият бой… беше жесток, просмукан с кръв. Когато наблюдаваше схватката — падащите върху скалите тела, проблясващите оръжия, изтласкваните от платото хора — Каладин си припомни своите първи битки като копиеносец. Командирът му беше потресен от това колко леко младежът се справя с гледката на кръвта. Баща му пък би бил потресен от това колко леко я пролива.
Между битките в Алеткар и тези на Пустите равнини имаше голяма разлика. Навремето той беше обграден от най-лошите — или поне най-зле обучените — войници в кралството. Те дори не спазваха строя. И все пак, Каладин виждаше смисъла в онези сражения. А в тези тук, на Пустите равнини, още не успяваше.
Това беше неговата грешка. Беше променил тактиката на боя, преди да я разбере. Не трябва да допуска тази грешка отново.
Скалата, придружаван от Сигзил, застана до Каладин. Не можеше да има по-голяма разлика от тази между якия рогоядец и ниския кротък азиш. Кожата на Сигзил беше тъмнокафява — не истински черна като на някои от паршите. Човекът все гледаше да си мълчи.
— Лоша битка — рече Скалата и скръсти ръце. — Победят ли или не, войниците няма да са щастливи.