Каладин кимна разсеяно, вслушан във виковете, крясъците и ругатните.
— Защо се бият те, Скала?
— За пари. И за отмъщение. Би трябвало да знаеш тия работи. Нали паршендите убиха твоя крал?
— О, аз разбирам защо се бием ние. Но паршендите — те защо се бият?
Скалата се ухили.
— Щото не им се нрави да ги колят, задето са убили вашия крал, мисля си аз! Големи инати са.
Каладин се усмихна, макар шегите при вида на умиращите мъже да му се струваха противоестествени. Твърде дълго беше учил при баща си и нито една смърт не го оставяше безчувствен.
— Сигурно. А защо тогава се бият за скъпоценните ядра? Числеността им силно намалява при подобни сражения.
— Ти пък откъде знаеш, че намалява?
— Защото нападат по-рядко от преди — отговори Каладин. — Хората в лагера говорят за това. Освен това, вече не нападат толкова близо до алетските лагери, както правеха преди.
Скалата кимна дълбокомислено.
— Логично изглежда. Ха! Може пък скоро да спечелим войната и да си вървим у дома.
— Не — тихо се намеси Сигзил. Той говореше много благовъзпитано, с почти недоловим акцент. Впрочем, на какъв език говореха азишите? Тяхното кралство беше толкова отдалечено, че Каладин беше срещал друг азиш само веднъж. — Съмнявам се в това. И мога да ти кажа защо се бият паршендите, Каладин.
— Наистина ли?
— Те би трябвало да притежават Превръщатели. Скъпоценните камъни са им нужни по същата причина, поради която са нужни и на нас. За да правят храна.
— Звучи разумно — отговори Каладин, все още сключил ръце зад гърба си и изправен в разкрачена стойка. Тази поза още му се струваше естествена. — Просто догадка, но разумна. Нека сега те питам нещо друго. Защо мостовите не могат да носят щитове?
— Защото те много ни бавят — рече Скалата.
— Не — отговори Сигзил. — Биха могли да пратят мостови с щитове пред мостовете, да тичат пред нас. Това не би забавило никого. Да, ще се наложи да изкараме на бойното поле повече мостови, но с щитовете ще се спаси животът на достатъчно хора, и така ще се уравновеси по-високата численост.
Каладин кимна.
— Садеас и без това праща на бойното поле повече мостови, отколкото му трябват. Често разполагаме с повече мостове от необходимото.
— Защо обаче? — попита Сигзил.
— Защото ние сме добри мишени — отговори тихо и разбиращо Каладин. — Слагат ни отпред да отклоняваме вниманието на паршендите.
— Разбира се — намеси се Скалата и сви рамене. — Армиите винаги правят такива работи. Най-бедните и най-необучените тръгват първи.
— Знам, но обикновено те получават поне някаква защита. Не виждаш ли? Ние сме не просто първата вълна, която може и да се пожертва. Ние сме примамка. Ние сме уязвими и паршендите не могат да не стрелят по нас. Това позволява на редовните войници да подходят необезпокоявани. Паршендските стрелци с лък се целят в мостовите.
Скалата помръкна.
— С щитове няма да сме толкова привлекателни — продължи Каладин. — Затова Садеас ги забранява.
— Може би — обади се умисленият Сигзил. — Но изглежда глупаво да се похабяват войски.
— Всъщност, не е глупаво — каза Каладин. — Ако трябва многократно да нападаш укрепени позиции, не можеш да си позволиш да губиш обучените си войници. Не разбираш ли? Садеас разполага с ограничен брой обучени хора. Но необучени лесно се намират. Всяка стрела, която поразява мостови, е стрела, която не поразява войник, за чието въоръжаване и обучение си похарчил много пари. Ето защо за Садеас е по-добре да изважда на бойното поле много мостови, отколкото малко — но защитени.
Трябваше да разбере това по-рано. Вниманието му беше отклонено от важността на мостовите за сраженията. Ако мостовете не стигат до пропастите, то тогава и армията не може да се прехвърли. Но всеки мостови отряд разполагаше с достатъчно хора, а при всяко нападение се пращаха по два пъти повече мостове от необходимото.
При вида на някой паднал мост паршендите би трябвало да изпитват голямо задоволство и при всеки злополучен пробег те сваляха по две или три моста. Понякога и по повече. Докато мостовите умираха и паршендите не разполагаха с време да стрелят по войниците, Садеас имаше основание да държи мостовите отряди уязвими. Паршендите би трябвало да са прозрели това, ала беше много трудно да отклониш стрелата си от невъоръжения човек, който носи обсадна машина. За паршендите се казваше, че са безизкусни бойци. Наистина, докато наблюдаваше съсредоточено и изучаващо сражението на съседното плато, Каладин видя, че това е вярно.