Докато алетите поддържаха правилен и дисциплиниран строй, където всеки човек пазеше другарите си, паршендите нападаха в отделни двойки. Алетите имаха превъзходство като техника и тактика. Вярно, че всеки от паршендите беше по-силен, а умението им с бойните брадви беше забележително. Но алетските войници на Садеас бяха добре обучени в модерните начини за водене на война. Щом стъпеха някъде — и докато можеха да продължат сражението — често излизаха победители заради дисциплината си.
Паршендите не са участвали в мащабни сражения преди тази война, реши Каладин. Навикнали са на дребни схватки, вероятно срещу други села или кланове.
Неколцина от отряда се присъединиха към Каладин, Скалата и Сигзил. Не след дълго повечето от мостовите бяха тук и подражаваха на стойката на Каладин. След час битката беше спечелена. Садеас победи, ала Скалата се оказа прав. Войниците бяха мрачни; в този ден загубиха мнозина от другарите си.
Каладин и останалите преведоха в лагера една уморена и смазана група копиеносци.
Няколко часа след това Каладин седеше на някакъв пън край вечерния огън на Мост Четири. Сил беше върху коляното му, във формата на прозрачно синьо-бяло пламъче. Върнала се беше при него по време на прехода след сражението. Въртеше се наоколо, радостна, че го вижда отново на крака, но не даде обяснение за отсъствието си.
Истинският огън пращеше и пукаше. Грамадният казан на Скалата къкреше над него, а по цепениците танцуваха няколко огнени духчета. Час по час някой питаше Скалата дали яхнията е готова. Въпросите често се придружаваха с добронамерено чукане с лъжица по паницата. Скалата не отговаряше, а продължаваше да бърка. Хората знаеха, че никой не яде, докато рогоядецът не обяви, че яхнията е готова. Той беше твърде придирчив и никога не сервираше „долна“ храна.
Въздухът миришеше на варени тестени топчета. Мъжете се смееха. Водачът им беше оцелял, а днешният пробег не взе нито една жертва. Духът им беше висок.
Каладиновият обаче не беше.
Сега разбираше. Разбираше колко безплодна е борбата им. Разбираше защо Садеас не си направи труда да отбележи оцеляването на Каладин. Той вече беше мостови, а това беше смъртна присъда.
Каладин се надяваше да покаже на Садеас, че мостовият отряд може да е ефикасен и полезен. Надяваше се да докаже, че хората му заслужават защита — щитове, брони, обучение. Мислеше, че ако те действат като войници, може би ще започнат да ги приемат като такива.
Нищо такова нямаше да се случи. Един мостови, който е оцелял, по определение беше мостови, който се е провалил.
Хората му се смееха и се наслаждаваха на огъня. Вярваха му. Той беше направил невъзможното — оцеля по време на бурята, ранен, вързан на стената. Сигурно щеше да направи още някое чудо, този път за тях. Добри мъже бяха, но разсъждаваха като редници. Офицерите и светлооките да имат грижата за дългосрочните планове. Хората бяха нахранени и щастливи, и засега това беше достатъчно.
Не и за Каладин.
Той се изправи лице в лице с човека, когото беше изоставил. Изостави го в нощта, когато реши да не се хвърля в пропастта. Онзи с мрачните очи, който се предаде, не го беше грижа и не се надяваше на нищо. Вървящият труп.
Ще проваля и тях, рече си Каладин.
Не можеше да им позволи да продължават да носят моста и да загиват един по един. Ала не можеше да измисли нищо друго. Затова смехът им го разкъсваше.
Един от отряда — Картите — се изправи и вдигна ръце, призовавайки за тишина. Нито една от луните не беше в небето и върху него падаше само светлината от огъня. Небето беше осеяно със звезди. Няколко от звездите се движеха — дребни точици светлина се гонеха и сновяха като далечни блестящи насекоми. Звездни духчета. Рядко се срещаха.
Картите беше плосколик мъж с чорлава брада и дебели вежди. Викаха му Картите заради родилното петно на гърдите му, за което той се кълнеше, че изобразява точна карта на Алеткар. Каладин така и не успя да забележи прилика.
Картите се прокашля.
— Вечерта е добра, вечерта е особена и прочие. Нашият водач се върна.
Неколцина изръкопляскаха. Каладин се мъчеше да не показва колко му е тежко отвътре.