— Задава се добра храна — продължи Картите и хвърли поглед на Скалата. — Наистина се задава, нали, Скала?
— Задава се — отвърна Скалата и продължи да бърка.
— Сигурен ли си? Може да идем да потърчим малко с моста. Да ти дадем още временце, разбираш ли, пет-шест часа…
Скалата го изгледа свирепо. Хората се разсмяха, някои потропаха с лъжиците по паниците. Картите се ухили и се пресегна надолу зад камъка, който му служеше за седене. Измъкна увит в хартия пакет и го подхвърли на Скалата.
От изненада високият рогоядец едва не го изпусна в яхнията.
— От всички нас — посмутено рече Картите, — задето ни готвиш всяка вечер. Не мисли, че не сме забелязали как се трудиш. А ние почиваме, докато ти готвиш. При това ти винаги си сипваш последен. Та ти купихме нещо за благодарност.
Забърса нос с ръка и така малко поразвали мига, после си седна. Няколко от другарите му го потупаха по гърба и го поздравиха за словото.
Скалата разви пакета и дълго гледа вътре. Каладин се приведе напред в опит да види съдържанието. Скалата извади предмета и го вдигна високо. Това беше прав бръснач от бляскава сребриста стомана; острата страна беше прибрана в дървена дръжка. Скалата я отстрани и огледа острието.
— Празноглави равнинци — меко продума той. — Каква красота.
— Има и парче излъскана стомана — поясни Пеет. — За огледало. И малко бръснарски сапун, и кожен ремък за заточване.
За всеобщо изумление Скалата се просълзи. Отдръпна се от казана, понесъл подаръците.
— Яхнията е готова — рече той и се втурна в казармата.
Мъжете седяха тихо. Най-сетне младият Дуни рече:
— Отче на Бурята! Мислите ли, че постъпихме правилно? Искам да кажа, как се оплаква, и тъй нататък…
— Според мен беше отлично — отговори Тефт. — Само дайте на дебелака време да даврандиса.
— Прощавай, че не ти взехме нищо, капитане — обърна се Картите към Каладин. — Не очаквахме още да се свестиш, нали разбираш.
— Всичко е наред — рече Каладин.
— Е — обади се Белязаният. — Няма ли някой да сипва от яхнията, или ще си седим тука гладни, докато изври цялата?
Дуни скокна и грабна черпака. Мъжете се скупчиха около казана и взеха да се блъскат, докато Дуни сипваше. Без Скалата, който да ги гълчи и строява, бъркотията беше голяма. Само Сигзил не се буташе. Кроткият тъмнокож човек седеше настрани, а пламъците се отразяваха в очите му.
Каладин се изправи. Притесняваше се — всъщност се ужасяваше — да не се превърне пак в предишния окаяник. Онзи, който престана да се вълнува, защото не виждаше друга възможност. Затова сега си потърси събеседник и приближи към Сигзил. Движението му размърда Сил, която се нацупи и хвръкна да кацне на рамото му. Все още беше като трепкащ пламък; да седи в този вид на рамото му беше дори по-разсейващо. Каладин не каза нищо; разбереше ли, че това го тормози, Сил вероятно щеше да го прави по-често. В края на краищата, тя още беше вятърно духче.
Каладин приседна до Сигзил.
— Не си гладен?
— По-нетърпеливи са от мен — отвърна Сигзил. — Ако можем да се доверим на видяното в предишните вечери, ще има достатъчно храна за мен, когато си напълнят купите.
Каладин кимна.
— Оценявам анализа, който направи на платото по-рано днес.
— Понякога съм добър анализатор.
— Ти си образован човек. Така говориш и така се държиш.
Сигзил помълча.
— Да — рече накрая. — Сред моя народ не е грешно мъжете да са с буден ум.
— И сред алетите не е.
— Моят опит показва, че вие се интересувате само от войните и от изкуството на убиването.
— А ти какво алетско си виждал, освен армията?
— Не много — призна Сигзил.
— Значи, образован човек — умислено продължи Каладин. — В мостови отряд.
— Така и не довърших образованието си.
— Нито пък аз.
Сигзил любопитно го огледа.
— Учих за лекар — рече Каладин.
Сигзил кимна. Гъстата черна коса се виеше по раменете му. Той беше сред малцината мостови, които си правеха труда да се бръснат. Сега, когато Скалата разполагаше с бръснач, нещата може би щяха да се променят.
— Лекар — каза Сигзил. — Не мога да кажа, че това е изненада, като имаме предвид как се справяш с ранените. Хората казват, че всъщност ти тайно си много висш светлоок.