— Какво? Та моите очи са тъмнокафеви!
— Извини ме. Не използвах подходящата дума — вие нямате подходяща дума. За вас светлоок е същото като водач. В другите кралства обаче други неща правят човек… ах, проклет алетски език. Благороден. Сиятелен господар, само че без очите. Както и да е, хората мислят, че ти може би си израсъл някъде извън Алеткар. Като водач.
Сигзил погледна другите от отряда. Те тъкмо насядаха и лакомо нападнаха яхнията.
— Така е, защото толкова естествено водиш и караш другите да искат да те слушат. Те свързват тези неща със светлооките. И затова ти измислиха минало. Вече ще ти е трудно да ги разубедиш. — Сигзил го изгледа косо. — Ако приемем, че е измислица. Бях долу, в пропастта, когато ти ползва онова копие.
— Копие — отвърна Каладин. — Оръжие на тъмноок войник, не беше меч на светлоок.
— За мнозина от мостовите разликата е нищожна.
— А твоята история каква е?
Сигзил се подсмихна.
— Чудех се дали ще попиташ. Останалите споменаха, че се ровиш в миналото им.
— Харесва ми да познавам хората, които водя.
— А ако някои от нас са убийци? — тихичко попита Сигзил.
— Значи съм в добра компания. В случай, че си убил светлоок, може да те почерпя едно питие.
— Не беше светлоок — отговори Сигзил. — И не е мъртъв.
— Следователно не си убиец.
— Не, че не опитах — очите на Сигзил станаха хладни. — Сигурен бях, че съм успял. Изборът ми не беше възможно най-умният. Моят господар… — Той се умълча.
— Него ли опита да убиеш?
— Не.
Каладин зачака, но явно нямаше да узнае повече. Учен, заключи Каладин. Или поне човек, който е учил. Трябва да има някакъв начин да използвам това.
Намери път за излизане от този смъртоносен капан, Каладин. Използвай каквото имаш. Трябва да има начин.
— Прав беше за мостовите — подхвана Сигзил. — Пращат ни да умрем. Това е единственото разумно обяснение. Има в света едно място. Марабетия. Чувал ли си го?
— Не.
— Намира се на север, край морето, в селайските земи. Тамошните хора са прочути с голямата си любов към споровете. На всяко кръстовище в града има пиедесталче, където човек може да се покачи и да изложи аргументите си. Разправят, че всеки марабетиец носи торба гнили плодове, та ако случайно мине край оратор, с когото не е съгласен, да има с какво да го замеря.
Каладин се свъси. Не беше чувал толкова приказки накуп от Сигзил за цялото време, откакто бяха мостови.
— Думите ти по-рано днес, на платото — продължи Сигзил с поглед, вперен право напред, — ме накараха да се замисля за марабетийците. Разбираш ли, те имат един любопитен начин за наказване на осъдените престъпници. Провесват ги с по един прорез на страните на лицето от някаква скала над морето, недалеч от града, близо до нивото на водата по време на прилив. Там, в морските дълбини, живее някакво особено чудовище. Прочуто е със сочното си месо и, разбира се, има скъпоценно ядро. Въобще не е толкова едро, колкото това на пропастното чудовище, но все пак е хубаво. И тъй, престъпникът е примамка. Той може да поиска да го убият, вместо да го окачат, но се говори, че ако висиш над водата една седмица, без чудовището да те изяде, си свободен.
— А това често ли се случва?
Сигзил поклати глава.
— Никога. Но затворниците почти винаги поемат риска. Марабетите имат поговорка за човек, който отказва да види истината. „Имаш червени и сини очи“, казват те. Червени, заради кръвта, която се процежда. Сини, заради водата. Понеже затворниците виждат само тези две неща. Обикновено чудовището ги напада още първия ден. И въпреки това, повечето предпочитат да рискуват. Предпочитат измамната надежда.
Червени и сини очи, помисли Каладин и си представи злокобната гледка.
— Ти вършиш добра работа — рече Сигзил и стана с паницата в ръце. — В началото те мразех, задето лъжеш хората. Но започнах да разбирам, че измамната надежда ги прави щастливи. Това, което ти правиш, е като да даваш на болен човек лекарство за облекчаване на страданията му, докато умре. Сега тези мъже могат да преживеят последните си дни с усмивка. Ти наистина си лечител, Благословени от Бурята Каладине.
Каладин искаше да възрази, да каже, че това не е измамна надежда, ала не можа. Не и сега, когато сърцето му беше слязло в стомаха. Не и сега, когато знаеше.