Сиятелният господар мърмореше тихичко, легнал по гръб със затворени очи.
Лирин не отговори. Измъкна още едно парченце от бивника и Каладин проми раната. Баща му притисна пръсти към стената на голямата рана и я заопипва.
Имаше останало още едно парче от бивника — стърчеше от един мускул вътре в раната. А точно до този мускул туптеше феморалната артерия, най-голямата в крака. Лирин бръкна с ножа и внимателно обряза парченцето кост. После поспря за миг, а острието беше на косъм от артерията.
Ако се пререже тази артерия…, помисли Каладин. Рошоне ще умре до няколко минути. Беше още жив, само защото бивникът не беше разкъсал този кръвоносен съд.
Винаги твърдата ръка на Лирин сега трепна. После той вдигна поглед към Каладин. Отдръпна ножа, без да докосне артерията, и бръкна с щипците да извади костицата. Метна я настрани и спокойно се пресегна за иглата и конеца.
Зад него Рилир спря да диша.
Същата вечер Каладин седеше на стъпалата пред къщата с ръце в скута.
Рошоне беше върнат в имението, където за него щяха да се грижат личните му слуги. Трупът на сина му изстиваше в криптата долу. Проводили бяха пратеник да доведе Превръщател за Превръщането му.
На хоризонта слънцето беше кърваво червено. Накъдето и да се обърнеше Каладин, целият свят беше червен.
Вратата на лекарската стая се затвори и баща му, който изглеждаше също толкова изтощен, излезе с несигурна стъпка. С въздишка се отпусна до Каладин и загледа слънцето. И на него ли му приличаше на кръв?
Не разговаряха, докато слънцето бавно потъваше пред погледите им. Защо беше най-ярко тъкмо преди да изчезне за нощта? Дали се гневеше, задето е принудено да слезе зад хоризонта? Или правеше представление, преди да се оттегли?
Защо най-цветната част от човешкото тяло — светлата кръв — се крие под кожата и се вижда едва когато стане нещо лошо?
Не, помисли Каладин. Кръвта не е най-цветната телесна част. Очите също могат да са цветни. Кръвта и очите. И двете показват произхода на човека. И неговото благородство.
— Днес видях какво има вътре в човека — най-сетне продума Каладин.
— Не е за пръв път — отговори Лирин, — и със сигурност не е за последен. Гордея се с теб. Очаквах да те заваря тук разплакан, както става обикновено, когато загубим пациент. Започваш да се учиш.
— Когато казах, че съм видял вътре в човека, не говорех за раните.
Отговорът на Лирин се позабави.
— Разбирам.
— Щеше да го оставиш да умре, ако не бях там, нали?
Мълчание.
— Защо не го направи? — попита Каладин. — Това щеше да реши толкова много проблеми!
— Не бих го оставил да умре. Все едно да го убия.
— Можеше да го оставиш да кърви и после да заявиш, че не си могъл да го спасиш. Никой нямаше да се усъмни. Можеше да го сториш.
— Не — отвърна Лирин, взрян в залеза. — Не можех.
— Но защо?
— Защото не съм убиец, синко.
Каладин се свъси.
Лирин сякаш гледаше някъде далеч.
— Някой трябва да започне. Някой трябва да излезе напред и да върши нещата правилно, защото е правилно. Ако никой не започне, останалите не могат да последват. Светлооките правят всичко по силите си да се избият и да убиват и нас. Другите още не са донесли Алдс и Милп. Рошоне просто ги е оставил там.
Алдс и Милп, двама от гражданите, участваха в лова, но не се върнаха с групата, която донесе двамата ранени светлооки. Рошоне бил толкова разтревожен за Рилир, че ги оставил на място, за да може да пътува по-бързо.
— Светлооките не ги е грижа за живота — продължи Лирин. — Значи мен трябва да ме е грижа. Това е още една от причините да не оставя Рошоне да умре. Не бих го оставил, дори и ти да не беше там. Макар че като те погледнах, се почувствах по-силен.
— Ще ми се да не беше така.
— Не бива да казваш такива неща.
— Защо не?
— Защото така, синко. Ние трябва да сме по-добри от тях. — Лирин въздъхна и се изправи. — Трябва да поспиш. Може би ще имам нужда от теб, когато другите се върнат с Алдс и Милп.
Нямаше голяма вероятност; двамата мъже може би вече бяха мъртви. Казваха, че раните им са много тежки. Пък и белогръбите още бяха там.
Лирин влезе, ала не повика Каладин.
Дали аз бих го оставил да умре?, чудеше се Каладин. Може би дори да помръдна ножа, за да го отпратя по-бързо по пътя му? От самото си пристигане Рошоне беше потисник, но дали това оправдаваше убийството му?