— Добро попадение!
— Отче на Бурята — възкликна тя и се изчерви още повече. — Никак не умея да се държа подобаващо. Е, дайте да опитам от това сладко.
Той се усмихна и й подаде резен хляб, намазан със зеленото сладко. Един парш с празен поглед — взет от сградата на Конклава — седеше на земята край една стена от шистокор и играеше ролята на придружител. На Шалан й беше толкова странно да е навън с мъж приблизително на нейната възраст в присъствието само на един парш. Толкова беше освобождаващо. Освежаващо. А може и да беше само заради слънцето и чистия въздух.
— Освен това не умея да се държа като учен — продължи Шалан, затвори очи и вдиша дълбоко. — Твърде много ми харесва да съм навън.
— Много от най-великите учени са прекарали живота си на открито, пътешествайки.
— И за всяка една от тях има сто други, натикани в някоя дупка в библиотеката и погребани сред книгите.
— Те не биха живели другояче. Повечето хора с наклонност към науките предпочитат своите дупки и библиотеки. Но Вие не сте такава. И това Ви прави интригуваща.
Тя отвори очи и му се усмихна, после отхапа лакомо от намазания със сладко хляб. Тайленският хляб беше толкова пухкав, като кекс.
— Е — рече Шалан, докато Кабсал предъвкваше своя залък, — имате ли чувството, че сте по-честен сега, след като опитахте сладкото?
— Аз съм ардент. Мой дълг и призвание е винаги да съм честен.
— Разбира се. И аз винаги съм толкова пълна с истина, че тя направо изтласква лъжите на устните ми. Вътре няма място за тях, разбирате ли.
Кабсал се разсмя от сърце.
— Шалан Давар, не мога да си представя някой по-сладък от Вас, когато изричате само една неистина.
— Тогава, за да запазите разсъдъка си, винаги ще казвам по две неистини едновременно. — Шалан се усмихна. — Сега се чувствам ужасно и храната е отвратителна.
— Току-що разгромихте цял корпус предания и митове около яденето на сладко от плодове на истината!
— Хубаво. Едно сладко не трябва да е обвито в предания и митове. То трябва да е сладко, цветно и вкусно.
— Като младите дами, предполагам.
— Братко Кабсал! — Тя отново се изчерви. — Това въобще не беше подобаващо.
— И въпреки това се усмихнахте.
— Не можах да се въздържа. Аз съм сладка, цветна и вкусна.
— С цвета познахте — отговори Кабсал, видимо развеселен от изчервяването. — И със сладостта. Не мога да говоря за Вашия вкус…
— Кабсал! — възкликна тя, макар да не беше твърде изумена. Веднъж си каза, че той се интересува от нея само заради опазването на нейната душа, но й ставаше все по-трудно да вярва в това. Той наминаваше поне веднъж седмично.
Кабсал се усмихна заради неудобството й, но това само я накара да пламне още повече.
— Престанете! — тя вдигна ръка пред очите си. — Лицето ми трябва вече да е червено колкото косата ми! Не трябваше да говорите такива неща; Вие сте човек на религията.
— Но си оставам мъж, Шалан.
— Мъж, който каза, че интересът му към мен е само академичен.
— Да, академичен. С много експерименти и много полеви изследвания от първа ръка — рече той небрежно.
— Кабсал!
Той се разсмя дълбоко и отхапа от хляба.
— Извинете ме, Ваше Сиятелство. Но се получава такава реакция!
Тя промърмори, свали ръката си, но знаеше, че Кабсал говори така отчасти, защото тя го насърчи. Не можа да се удържи. Никой никога не беше проявявал към нея такъв интерес, какъвто той показваше все по-ясно. Тя го харесваше — да разговаря с него, да го слуша. Чудесен начин да разчупи еднообразието на ученето.
Разбира се, нямаше изгледи за съюз. В случай, че успееше да защити семейството си, щеше да е необходимо женитбата й да е изгодна политически. Да флиртува с ардент, който е собственост на карбрантския крал, нямаше да е от полза за никого.
Скоро ще трябва да започна да му загатвам каква е истината, помисли Шалан. Той трябва да знае, че това няма да стигне доникъде, нали?
Кабсал се приведе към нея.
— Вие наистина сте такава, каквато изглеждате, нали, Шалан?
— Способна? Интелигентна? Очарователна?
Той се усмихна.
— Неподправена.
— Не бих казала.
— Такава сте. Виждам това у Вас.
— Не съм неподправена. Наивна съм. Прекарах цялото си детство в семейното имение.