И все пак, никак не й се искаше. Донякъде това беше породено от Кабсал, но не той беше главната причина. Истината беше, че въпреки случайните оплаквания, тя обичаше учението. Дори след философското упражнение на Ясна, дори след дългите дни, прекарани в четене на книга след книга. Дори при объркването и напрежението, Шалан често се чувстваше по-удовлетворена от когато и да било. Да, Ясна съгреши, като уби онези мъже, но Шалан искаше да знае достатъчно за философията, за да може да посочи точните основания за мнението си. Да, ровенето в историческите свидетелства можеше да е тежко, но Шалан ценеше уменията и търпението, на които се научи при това; те със сигурност щяха да са й от полза в бъдеще, при нейните собствени задълбочени изследвания.
Дните на учене, обедите, прекарани в смях с Кабсал, вечерите на бъбрене и спорове с Ясна. Това искаше тя. А тъкмо тази част от нейния живот беше пълна измама.
Разтревожена, тя взе кошницата с хляба и сладкото и тръгна обратно към Конклава и покоите на Ясна. На подноса я чакаше писмо. Шалан се свъси, счупи печата и надникна.
Момиче — започваше писмото. — Получихме известието. „Насладата на вятъра“ скоро отново ще пристане в Карбрант. Разбира се, ще Ви вземем и ще Ви откараме у дома. За мен ще е удоволствие пак да сте на борда. Ние сме хора на Давар, така си е. Задължени сме на семейството.
Сега сме на кратко плаване до континента, но после ще бързаме към Карбрант. Очаквайте да Ви вземем след седмица.
Послеписът от тозбековата съпруга беше още по-ясен. С радост ще Ви вземем без пари, Ваше Сиятелство, ако желаете да свършите малко писарска работа за нас по време на плаването. Сметководните книги отчаяно се нуждаят от преписване.
Шалан дълго гледа писмото. Беше питала Тозбек къде се намира и кога предвижда да се върне, ала той явно беше приел писмото й като молба да се върне и да я вземе.
Пристигането на кораба й се стори подходящ краен срок. Така щеше да си тръгне три седмици след кражбата, както беше казала и на Нан Балат да очаква. Ако дотогава Ясна не реагира на замяната на Превръщателя, Шалан би могла да приеме, че е извън подозрение.
Една седмица. Ще бъде на кораба. Това я разкъсваше вътрешно, но трябваше да се направи. Сведе писмото и излезе от преддверието на покоите за гости. Краката й я отведоха по виещите се коридори към Булото. Скоро застана пред нишата на Ясна. Принцесата седеше на писалището, писалката й скърцаше по една тетрадка. Тя вдигна поглед.
— Струва ми се, казах Ви, че днес можете да правите каквото желаете.
— Така е — отговори Шалан. — И аз разбрах, че желанието ми е да уча.
Ясна се усмихна тънко и разбиращо. Почти самодоволно. Само, ако знаеше.
— Е, няма да Ви упреквам за това — рече Ясна и се върна към работата си.
Шалан седна и предложи на Ясна от хляба и сладкото, но тя поклати глава и продължи да чете. Шалан си отряза хляб и го намаза със сладко. После отгърна една книга и въздъхна доволно.
Трябваше да си тръгне след седмица. Но междувременно щеше да си позволи още малко преструвка.
43
Окаяник
„Обиталищата им бяха навън, в дивото. Все чакаха Опустошението, или понякога някое глупаво дете, което не се пази от нощната тъмнина.“
Каладин се събуди от познатото чувство за страх.
През по-голямата част от нощта лежа буден на коравия под, вперил поглед в мрака, умислен. Защо да се мъчи? Защо да го е грижа? Няма надежда за тези мъже.
Чувстваше се като пътник, който отчаяно търси как да влезе в града и да се избави от дивите зверове. Ала градът бе на върха на стръмна планина и откъдето и да тръгнеше, беше все едно и също. Невъзможно. Сто различни пътя. Все същото.
Преживяването на наказанието нямаше да спаси неговите хора. Тренировките, от които тичаха по-бързо, нямаше да ги спасят. Те бяха примамка. Ако примамката е добра, това не променя предназначението или съдбата й.
Каладин се насили да стане. Усещаше се смазан, като изхабен воденичен камък. Все още не разбираше как така е оцелял. Ти ли ме запази, Всемогъщи? За да гледам как умират ли ме запази?
От хората се очакваше да горят молитви и така да ги пращат на Всемогъщия, който чака неговите Вестители да отвоюват Селенията на Покоя. На Каладин това винаги му изглеждаше безсмислено. Предполагаше се, че Всемогъщият е способен да вижда всичко и да знае всичко. Защо тогава му трябва изгаряне на молитва, та да направи нещо? И защо — преди всичко — му трябва хората да воюват заради него?