Животът преди смъртта.
Каладин се изправи, отвори очи и пусна камъчето. Бавно се отправи към светлината на факлите. Мостовите вдигнаха очи от работата си. Толкова много питащи погледи. Някои изпълнени със съмнение, някои мрачни, други насърчителни. Скалата, Дуни, Хобер, Лейтен. Те вярваха в него. Той беше оцелял в бурята. Едно чудо.
— Има още едно нещо, което можем да опитаме — каза Каладин. — Но то най-вероятно ще доведе до убийството на всички ни от собствената ни армия.
— Без друго ще умрем — отбеляза Картите. — Сам го каза. — Неколцина от другите кимнаха.
Каладин пое дълбоко дъх.
— Трябва да опитаме да избягаме.
— Ама лагерът се охранява! — рече Безухият Якс. — Мостовите не се пускат навън без надзор. Знаят, че бихме избягали.
— Ще измрем — мрачно додаде Моаш. — Намираме се далече от цивилизацията. Наоколо няма нищо, освен пропастни чудовища. Няма и подслон от бурите.
— Знам — отговори Каладин. — Или това, или стрелите на паршендите.
Мъжете се умълчаха.
— Ще ни пращат долу всеки ден да обираме труповете — продължи Каладин. — И не ни слагат надзорници, понеже се боят от чудовищата. Повечето от задачите на мостовите имат за цел само да ни държат заети и да ни разсейват от мисли за нашата участ. Затова трябва да качваме горе само малко от спасеното имущество.
— Да не мислиш, че можем да си изберем някоя пропаст и да избягаме през нея? — попита Белязаният. — Опитаха да ги картографират изцяло. Отрядите дори не стигаха до другия край на Равнините — или ги убиваха чудовищата, или ги застигаше наводнение след буря.
Каладин поклати глава.
— Няма да постъпим така.
Той ритна нещо от земята — паднало копие. Запрати го към Моаш, който изненадано го улови.
— Мога да ви обуча да ги използвате — тихо рече Каладин.
Мъжете мълчаливо гледаха оръжието.
— Каква полза от подобно нещо? — попита Скалата, взе копието от Моаш и го заразглежда. — Не можем да се сражаваме срещу армия.
— Не. Но ако ви обуча, можем да нападнем през нощта някой пост. Можем да успеем да избягаме. — Каладин ги погледна в очите един по един. — Когато сме свободни, те ще пратят войници по петите ни. Садеас няма да допусне мостови да убият неговите войници и да им се размине. Налага се да се надяваме да ни подцени и първоначално да прати малък отряд след нас. Ако ги убием, може и да успеем да се отдалечим достатъчно и да се укрием. Ще бъде опасно. Садеас ще положи големи усилия да ни върне и най-вероятно накрая ще ни преследва цяла рота. Бурята да го отнесе, може би няма да успеем дори да се измъкнем от лагера. Но поне е нещо.
Млъкна и зачака, а мъжете се споглеждаха неуверено.
— Ще го направя — рече Тефт и се изправи.
— И аз — излезе напред Моаш. Изглеждаше нетърпелив.
— Аз също — каза Сигзил. — По-скоро ще заплюя алетите в лицата и ще загина от мечовете им, отколкото да остана роб.
— Ха! — обади се Скалата. — Аз пък ще готвя много храна за всички вас, за да сте сити, докато убивате.
— Няма ли да се биеш с нас? — изненадано попита Дуни.
— Под достойнството ми е — рече Скалата и вирна брадичка.
— Е, аз пък ще го направя — отговори Дуни. — С теб съм, капитане.
Другите започнаха да се присъединяват. Всеки от мъжете се изправяше, а неколцина взеха и копия. Не викаха и не ревяха от вълнение като другите отряди, които Каладин беше водил. Плашеха се от мисълта да се бият — повечето бяха просто роби или черноработници. Но имаха воля.
Каладин пристъпи напред и започна да очертава план.
44
Дъждовният сезон
Каладин мразеше дъждовния сезон. Той бележеше края на старата година и началото на новата, цели четири седмици дъжд — несекващ водопад от лениви капки. Дъждът никога не беше гневен и страстен като буря. Бавен, постоянен. Като че беше кръвта на старата година, която със залитане прави последните си крачки към кладата. Началото и краят на другите сезони бяха непредсказуеми, ала дъждовният никога не пропущаше да дойде по едно и също време всяка година. За съжаление.