Каладин лежеше на наклонения покрив на своя сом в Огнекамък. До него се мъдреше малко ведро катран, покрито с летвичка. Вече беше довършил изкърпването на покрива и ведрото беше почти празно. Дъждовният сезон беше отвратително време за такава работа, но тъкмо тогава и постоянното капене можеше да е най-досадно. Трябваше да оправят покрива след края на сезона, но така поне нямаше да се налага да търпят непрестанното капене върху масата за хранене през следващите седмици.
Легна по гръб и се загледа в небето. Май трябваше да слезе и да се прибере, ала вече бе прогизнал. Така че остана. Гледаше, мислеше.
През града минаваше поредната армия. Една от многото напоследък — войските често идваха през дъждовния сезон, попълваха припасите си и продължаваха нататък, към ново бойно поле. Рошоне наруши усамотението си и излезе да посрещне пълководеца — самия върховен маршал Амарам, явно негов далечен братовчед и началник на алетската отбрана в тази област. Беше един от най-прочутите воини все още останали в Алеткар; повечето бяха заминали за Пустите равнини.
Ситните капчици замъгляваха погледа на Каладин. Мнозина харесваха тези седмици — нямаше бури, само една в средата на периода. За гражданите това беше скъпоценно време за почивка от полската работа и за отмора. Но Каладин жадуваше слънцето и вятъра. Всъщност, гневът и жизнеността на бурите му липсваха. Дните бяха мрачни и му беше трудно да свърши някаква полезна работа. Сякаш без бурите той оставаше без сили.
Малко хора бяха срещали Рошоне след онзи злополучен лов за белогръби и смъртта на сина му. Скри се в къщата си и ставаше все по-затворен. Хората в Огнекамък стъпваха на пръсти, като че очакваха той всеки миг да избухне и да обърне гнева си срещу тях. Каладин не се тревожеше от това. Една буря — била тя от човек или от небето — беше нещо, на което можеш да отговориш. Но този задушаващ, бавен, постоянен, заспал живот… Беше много, много по-зле.
— Каладин? — чу се гласът на Тиен. — Още ли си горе?
— Аха — отвърна той, без да помръдне. Облаците бяха толкова меки през дъждовния сезон. Има ли нещо по-безжизнено от това нещастно сиво?
Тиен зави иззад ъгъла на къщата, където покривът се спускаше чак до земята. Държеше ръце в джобовете на дългия си дъждобран, а на главата му се мъдреше шапка с широка периферия. И шапката, и дъждобранът изглеждаха прекалено големи за него, но всички дрехи изглеждаха големи за Тиен. Дори когато му бяха по мярка.
Братчето на Каладин се покатери на покрива и отиде при него, после легна и загледа небето. Някой друг можеше да опита да ободри Каладин и щеше да се провали. Ала Тиен някак знаеше точно какво да направи. Засега мълчеше.
— Харесваш дъжда, нали? — попита Каладин накрая.
— Аха — отвърна Тиен. Разбира се, той харесваше почти всичко. — Ама ми е трудно да зяпам така нагоре. Все примигвам.
По някаква причина това накара Каладин да се усмихне.
— Направих нещо за теб — рече Тиен. — Днес, в работилницата.
Родителите им се притесняваха; дърводелецът Рал беше взел Тиен, макар всъщност да не му беше нужен още един чирак. Говореше се, че е недоволен от работата на момчето. Тиен лесно се разсейва, оплакваше се Рал.
Каладин седна, докато момчето вадеше нещо от джоба си. Дървено конче, изкусно издялкано.
— Не се притеснявай от влагата — рече Тиен и го подаде. — Вече съм го намазал.
— Тиен — отвърна удивеният Каладин. — Това е красиво. — Подробностите бяха изумителни — очите, подковите, линиите в опашката. Изглеждаше съвсем като великолепните животни, които теглеха каретата на Рошоне. — Показа ли го на Рал?
— Каза, че е добро — отговори Тиен и се усмихна под голямата шапка. — Но ми каза, че би трябвало вместо това да направя стол. Един вид, имах проблеми.
— Но как… Искам да кажа, Тиен, той трябва да види, че е удивително!
— А, за това не знам — каза Тиен, все още усмихнат. — Просто кон. Майстор Рал харесва неща, които могат да се ползват. Неща, на които да седиш, неща, в които да си прибираш дрехите. Но си мисля, че утре мога да направя един хубав стол, с който майсторът да се гордее.
Каладин се взря в брат си — с невинно лице и приветлива природа. Беше запазил и двете, макар вече да беше юноша. Как така можеш винаги да се усмихваш?, помисли Каладин. Навън е отвратително, майсторът се държи с тебе все едно си кремлинг, градоначалникът бавно задушава семейството ти. А ти се усмихваш. Как, Тиен?