Пред тях, на градския площад се събираше тълпа. Всички носеха чадъри или пелерини.
— Какво става, Лирин? — попита тревожно Хесина.
— Рошоне ще излезе. Накара Вабер да повика всички. Общоградско събрание.
— В дъжда? — попита Каладин. — Не можа ли да изчака Светлия ден?
Лирин не отговори. Семейството крачеше мълчаливо, дори Тиен стана сериозен. Подминаха няколко дъждовни духчета, изправени в локвите. Те излъчваха бледосиня светлина. По форма приличаха на високи до глезена свещи без пламък. Появяваха се рядко извън дъждовния сезон. Хората казваха, че това са душите на дъждовните капки — светещи сини пръчици, които сякаш се топят, но не се смаляват, и имат по едно синьо око отгоре.
Когато семейството на Каладин пристигна, повечето граждани се бяха събрали и клюкарстваха в дъжда. Тук бяха и Йост и Нагет, но и двамата не махнаха на Каладин; от години вече между тях нямаше дори и подобие на приятелство. Каладин потръпна. Родителите му наричаха този град свой дом и баща му отказваше да напусне, ала с всеки изминал ден той все по-малко го чувстваше така.
Скоро заминавам, рече си Каладин. Нямаше търпение да си тръгне от Огнекамък и да остави зад гърба си тези дребнави хорица. Да отиде на място, където светлооките са красиви и почтени мъже и жени, достойни за дареното им от Всемогъщия високо положение.
Каретата на Рошоне приближи. През прекараните в Огнекамък години беше загубила много от лустрото си — позлатата беше олющена, а дървото беше нащърбено от чакъла по пътищата. Докато каретата влизаше на площада, Вабер и момчетата му най-сетне успяха да разположат малка тента. Дъждът се беше усилил и капките удряха тъканта с кухо барабанене.
При толкова много хора въздухът миришеше различно. Горе на покрива дъхаше на свежест и чистота. Сега беше тежък и влажен. Вратичката на каретата се отвори. Рошоне беше наддал на тегло и благородническите му одежди бяха прекроени, за да поберат шкембето. На коляното на десния му крак беше прикрепена дървена протеза, скрита от крачола. Сковано слезе от каретата и с мърморене се шмугна под тентата.
Почти не приличаше на себе си с тази брада и влажната сплъстена коса. Очите му обаче си оставаха същите. Сега повече приличаха на мъниста заради затлъстелите бузи, но изучаваха тълпата все така ядно. Все едно го бяха ударили с камък, докато гледа на другата страна, и сега търси виновника.
Дали и Ларал беше в каретата? Вътре се размърда още някой, но когато излезе, се оказа, че е жилав мъж с гладко обръснато лице и светли жълтеникави очи. Достолепният мъж носеше спретнато изгладена парадна зелена униформа. На хълбока му висеше сабя. Върховният маршал Амарам? Със сигурност беше внушителен с якото си тяло и ъгловато лице. Разликата между него и Рошоне беше поразителна.
Най-сетне се появи и Ларал в светложълта рокля със старомодна кройка — с широки поли и твърд корсаж. Погледна към дъжда и изчака един слуга да дотърчи с чадър. Каладин усети как сърцето му се разтуптя. Не бяха разговаряли след онзи ден, когато тя го унижи в къщата на Рошоне. И все пак, беше прекрасна. С годините се разхубавяваше все повече. На някой изпъстрената с чуждоземни руси кичури тъмна коса можеше да се види отблъскваща, понеже говореше за смесена кръв, но за Каладин беше привлекателна.
До него Лирин застина и тихичко изруга.
— Какво има? — обади се Тиен и проточи врат да погледне.
— Ларал — каза майка им. — Носи молитва на младоженка на ръкава.
Каладин се сепна при вида на бялото парче плат със синия чифт глифи, пришито на роклята. Щеше да я изгори при официалното обявяване на годежа.
Но… кой? Рилир беше мъртъв!
— Чух такива слухове — рече бащата на Каладин. — Излиза, че Рошоне не е искал да се лиши от връзките, които Ларал предлага.
— Той? — изуми се Каладин. Самият Рошоне ли щеше да се жени за нея? И други хора от тълпата започнаха да говорят, когато забелязаха молитвата.
— Светлооките непрекъснато се женят за много по-млади от тях — обясни майката на Каладин. — За тях браковете често са средство за осигуряване на лоялността на даден дом.
— Той? — повтори Каладин невярващо и пристъпи напред. — Трябва да спрем това. Трябва да…
— Каладин — остро рече баща му.
— Но…
— Това е тяхна работа, не наша.
Каладин се умълча. Усещаше как по-едрите капки падат по главата му, а по-дребните се превръщат в мъгла. Водата се стичаше по площада и правеше локви. До Каладин изскочи дъждовно духче; сякаш се появи от водата. Загледа се право нагоре без да мига.