Рошоне се облегна на бастуна и кимна на иконома си, Натир. Натир бе придружен от съпругата си, строга на вид жена на име Алаксия. Той плесна с тънките си ръце да смълчи хората и скоро се чуваше само кроткият дъжд.
— Сиятелният господар Амарам — подзе Рошоне и кимна към светлоокия мъж в униформа, — е върховен маршал на нашето княжество. Той командва отбраната на границите ни, докато кралят и Сиятелният господар Садеас отсъстват.
Каладин кимна. Всеки знаеше Амарам. Той бе много по-важен от повечето военни, които минаваха през Огнекамък.
Амарам излезе напред и заговори.
— Хубав град имате — рече той на събраните тъмнооки. Гласът му беше силен и дълбок. — Благодаря ви за гостоприемството.
Каладин се намуси и хвърли едно око на гражданите. И те като него бяха объркани от това заявление.
— Обикновено — продължи Амарам, — оставям тази задача на някой от подчинените ми офицери. Но понеже гостувам на моя братовчед, реших да сляза лично в града. Задължението не е толкова тежко, та да го прехвърлям другиму.
— Извинете ме, Сиятелни господарю — обади се Калинс, един от земеделците, — но какво е това задължение?
— Как какво, набиране на войници, добри ми стопанино — отвърна Амарам и кимна на Алаксия, която излезе напред с лист върху подложка. — Кралят отведе по-голямата част от нашите войски в преследването на изпълнението на Договора за отмъщение. Моята армия е с непълна численост и е необходимо да набирам младежи от всеки град и село, през които минаваме. Когато е възможно, вземам доброволци.
Гражданите не помръдваха. Момчетата си говореха за бягство от дома и постъпване в армията, но малцина биха го направили наистина. Задължението на Огнекамък беше да произвежда храна.
— Сраженията, които аз водя, не са тъй славни като Войната за отмъщение, но отбраната на земите ни е наш свещен дълг. Службата продължава четири години и при приключването й ще получите военна премия, равна на една десета от всички ваши надници през прослуженото време. След това можете да се върнете или да останете в армията. Отличете се, получете повишение и това може да означава издигане с един нан за вас и за вашите деца. Има ли доброволци?
— Аз ще дойда — рече Йост и излезе напред.
— Аз също — добави Абри.
— Йост! — каза майка му и го улови за ръката. — Посевите…
— Твоите посеви са важни, тъмноока жено — прекъсна я Амарам, — но не могат да се мерят с отбраната на нашия народ. Кралят праща у дома богатства от плячката в Равнините. Спечелените от него скъпоценни камъни в спешен случай могат да се ползват за направата на храна за цял Алеткар. И двамата сте добре дошли. Има ли още доброволци?
Излязоха още трима младежи от града и един по-възрастен мъж — Арл, чиято съпруга умря от петнистата треска. А дъщеричката му Каладин не успя да спаси след падането й.
— Отлично — каза Амарам. — Има ли други?
Гражданите мълчаха. Странно. Много от момчетата, които Каладин тъй често беше чувал да говорят за постъпване в армията, гледаха настрани. Каладин усети как сърцето му се разтуптява и кракът му заиграва, сякаш иска да го притегли напред.
Не. Той щеше да стане лекар. Лирин го погледна и тъмнокафевите му очи загатнаха за дълбока загриженост. Но когато Каладин не помръдна, той се отпусна.
— Добре — рече Амарам и кимна на Рошоне. — В крайна сметка Вашият списък ще ни бъде необходим.
— Списък ли? — попита високо Лирин.
Амарам го изгледа.
— Нуждите на армията са големи, тъмнородни. Вземам първо доброволците, но армията трябва да се допълни. Като градоначалник, моят братовчед има задължението и честта да реши кои мъже да прати.
— Прочетете първите четири имена, Алаксия — рече Рошоне — и последното.
Алаксия погледна списъка и зачете със сух глас.
— Агил, син на Марф. Каул, син на Талеб.
Каладин боязливо погледна баща си.
— Не може да те вземе — каза Лирин. — Ние сме от втори нан и изпълняваме важна функция в града, аз като лекар, а ти като единствения ми чирак. По закон сме освободени от военна служба. Рошоне знае това.
— Абрин, син на Арафик — продължи Алаксия. — Йорна, син на Лоац. — Тя се поколеба, сетне вдигна поглед. — Тиен, син на Лирин.