— УУУУФФФ човек може запек да получи, докато го следи един начинаещ воин! — смехът му прокънтя из фаянсовото помещение, а аз страхотно се изчервих. Пак ме беше надхитрил! Просто усещах как ушите ми се издължават — отново ме бяха направили на магаре. Тялото ми се тресеше в смесица от срам и яд.
Усещах лицето си да гори. Хвърлих поглед в огледалото и там, спретнато закичена в косата ми, видях кокетна жълта панделка. Едва сега си обясних подсмихването и хихикането на хората, докато минавах през университета, особения поглед, с който ме бе изгледал колегата по тоалетна. Сократ сигурно ми беше закачил панделката на главата, когато съм задрямал в храсталака. Внезапно се почувствах крайно отпаднал, обърнах се и излязох през вратата.
Точно преди да се затвори, чух Сократ да казва, не без нотка на съчувствие в гласа си:
— Това беше само, за да ти припомни кой е учителят и кой — ученикът.
Следобеда се хвърлих да тренирам яростно като триста бесове, изпуснати от ада. С никого не говорих и — което беше доста мъдро от тяхна страна — никой думичка не ми каза. В тиха ярост аз се заклевах, че ще направя каквото и да се наложи, но ще накарам Сократ да ме признае за воин.
На излизане един съотборник ме спря и ми подаде някакъв плик.
— Някой е оставил това в офиса на треньора. Адресирано е до теб, Дан. От някой твой фен ли е?
— Не знам. Благодаря, Хърб.
Излязох навън и разкъсах плика. На лист хартия без редове пишеше: „Гневът е по-силен от страха, по-силен от мъката. Духът ти израства. Готов си за меча. Сократ.“
3. Освобождаване
На следващата сутрин над Залива се беше разстлала мъгла — закриваше лятното слънце и разхлаждаше въздуха. Събудих се късно, направих си чай и изядох една ябълка.
Реших малко да поотпусна, преди да се заловя с всекидневните си занимания, затова измъкнах малкото си телевизорче и напълних една купа с разни бисквитки. Избрах някаква сапунена опера и се потопих в проблемите на други хора. Докато гледах, завладян от драмата, посегнах за още една бисквитка и открих, че купата е празна. Възможно ли беше да съм изял всичките тези бисквити?
По-късно същата сутрин отидох да потичам около игрището „Едуардс“. Там се запознах с Дуайт, който работеше в научна зала „Лорънс“, в Бъркли Хилс. Трябваше повторно да го попитам за името му, защото първия път „не го чух добре“ — още едно напомняне за отслабеното ми внимание и блуждаещ ум. След няколко обиколки Дуайт каза нещо за безоблачното синьо небе. Толкова бях потънал в мислите си, че дори не бях забелязал небето. После Дуайт продължи да тича към възвишенията — беше трениран маратонец — а аз се запътих към къщи, размишлявайки за моя ум — ако имаше занимание, което да върви толкова против себе си, то беше именно това.
Забелязах, че в гимнастическия салон съсредоточавах вниманието си съвсем точно над всяко действие, но щом престанех с упражненията, мислите отново замъгляваха възприятието ми.
Вечерта отидох в бензиностанцията по-рано, надявайки се да посрещна Сократ още в началото на смяната му. Дотогава бях направил всичко възможно да забравя вчерашната случка в библиотеката и бях готов да чуя каквато и да било противоотрова за хиперактивния ми ум, която Сократ можеше да ми предложи.
Зачаках. Стана полунощ. Малко след това Сократ дойде.
Тъкмо се бяхме настанили в офиса, когато се разкихах и носът ми протече. Бях леко настинал. Сок сложи чайника на котлона и аз по навик започнах с въпрос.
— Сократ, какво да правя, за да спра мислите си, ума си… освен да развивам чувство за хумор?
— Първо трябва да разбереш откъде идват мислите ти, как преди всичко се зараждат те. Например, в момента имаш настинка, физическите й симптоми ти казват, че тялото ти има нужда да възвърне баланса си, да възстанови собствената си връзка със слънчевата светлина, свежия въздух, простата храна, да си почине в естествена среда.
— Какво общо има това с моя ум?
— Всичко. Безредните мисли, които те смущават и разсейват, също са симптоми — на конфликт с околната ти среда. Когато умът е в сблъсък с живота, надигат се мисли. Когато се окаже, че нещо е в конфликт с вярванията на човек, появява се смущение. Мисълта е несъзнателна реакция към живота.
До бензиностанцията приближи автомобил, на предната седалка стърчаха като истукани възрастни мъж и жена, и двамата облечени официално.
— Ела с мен — нареди ми Сок.
Съблече якето и памучната си риза, разкривайки гол гръден кош и плещи със стегнати, добре очертани мускули под гладка, прозирна кожа.
Той отиде до автомобила откъм страната на шофьора и се усмихна на потресената двойка.