— Сократ, можеше и да не ми се промъкваш така зад гърба. Не можа ли да издадеш някакъв звук?
Той се усмихна и заговори:
— Тишината е изкуството на воина… а медитацията е неговият меч. Това е основното оръжие, което ще използваш, за да посечеш илюзиите си. Но разбери едно: доколко ще е полезен мечът, зависи от мечоносеца. Ти още не знаеш как да използваш оръжието, затова в твоите ръце то може да се превърне в опасен, заблуждаващ или безполезен инструмент.
— В началото медитацията може да ти помогне да релаксираш. Ти изваждаш на показ „меча“ си, гордо го сочиш на приятелите си. Блясъкът на този меч подмамва мнозина медитиращи към по-нататъшни илюзии, докато накрая те го захвърлят, за да търсят поредната „вътрешна алтернатива“.
Воинът, от друга страна, използва меча с вещина и дълбоко разбиране. С него той разсича ума на ленти, разцепва мислите, за да разкрие липсата на съдържание. Слушай и се учи:
Александър Велики, поел с войските си на поход през пустинята, се натъкнал на две дебели въжета, завързани в масивния и много заплетен Гордиев възел. Никой не успявал да го развърже, докато пред това изпитание не се изправил Александър. Без миг колебание той извадил меча си и с един мощен удар разсякъл възела на две. Той бил воин!
— Така и ти трябва да се научиш да атакуваш възлите на ума си — с меча на медитацията. Докато един ден не се издигнеш над всякаква потребност от оръжие.
Точно в този момент един стар микробус фолксваген, прясно боядисан в бяло и с изрисувана от едната му страна дъга, влезе със запъхтян двигател в бензиностанцията. В него седяха шест души, трудно различими един от друг. Когато приближихме до тях, видяхме, че са две жени и четирима мъже, всичките облечени от глава до пети в еднакви сини роби. Разпознах, че са членове на една от многото новоизникнали духовни групи в района на Залива. Тези особени хора високомерно избягваха да зачетат присъствието ни, сякаш нашето простосмъртие можеше да ги зарази.
Сократ естествено пое предизвикателството, като моментално се преобрази в накуцващ фъфлек. Чешейки се неудържимо, той беше същински Квазимодо.
— Хей, Джак — подвикна той на шофьора, който беше с най-дългата брада, която някога съм виждал, — бензин ли ще искаш или к’во?
— Да, искаме бензин — отговори мъжът с глас, плавен като олио за салата.
Сократ похотливо огледа двете жени на задната седалка пъхна глава през прозореца и високо прошепна:
— Ей, вие правите ли си медитация? — произнесе го така, сякаш имаше предвид някаква самотна форма на сексуално освобождаване.
— Да — отговори шофьорът, от гласа му направо се оцеждаше космическо превъзходство. — А сега ще налееш ли бензин в микробуса ни?
Сок ми махна да напълня резервоара и продължи всячески да бъзика шофьора.
— Ей, приятел, знаеш ли, че приличаш малко на момиче в тая рокля? Не ме разбирай погрешно, наистина ти стои добре. И защо не се бръснеш, какво криеш в тоя космалак?
Докато аз раболепничех, той го даваше все по-жестоко.
— Ей — запита едната от жените, — тоя тук гадже ли ти е? Я кажи — обърна се после към другия мъж на предната седалка, ти правиш ли го понякога или се пестиш, както пишеше в „Нешънъл Инкуайърър“?
Това почти преля чашата. Когато Сократ взе да им брои рестото — мъчително бавно (непрекъснато губеше бройката и започваше отначало) — аз вече щях да избухна в смях, а хората в микробуса трепереха от гняв. Шофьорът грабна рестото и отпраши от бензиностанцията съвсем не по благочестив начин. Докато микробусът излизаше на магистралата, Сократ се провикна след тях:
— Медитацията ви се отразява добре. Продължавайте да практикувате!
Едва се бяхме върнали в офиса, когато един голям шевролет навлезе в бензиностанцията. Звънът от камбанката на бензиностанцията бе последван от нетърпеливо „ууга-ууга“ на музикален клаксон. Излязох със Сократ да му помогна.
Зад волана седеше четиридесетгодишен „тийнейджър“, облечен в лъскави сатенени дрехи и нахлупил широкопола шапка за сафари с пера. Беше страхотен нервак и непрекъснато барабанеше по волана. До него жена на неопределима възраст пърхаше с изкуствени мигли в огледалото за обратно виждане, докато си пудреше носа.