— Сократ, имам към теб дълг, който никога няма да успея да изплатя. Сега разбирам всичко и знам какво трябва да правя. Не мисля, че ще имам нужда да се срещаме пак.
Домъчня ми, че съм завършил обучението. Той щеше да ми липсва.
Сократ ме погледна с недоумение, после се заля в смях по-гръмко от всякога. Целият се тресеше, сълзи потекоха по бузите му. Накрая се поуспокои и ми обясни защо се смее.
— Съвсем не си завършил още, младши, работата ти едва сега започва. Погледни се. В същността си ти си същият, какъвто дойде тук преди месеци. Това, което видя, беше само едно видение, а не запечатващ се завинаги личен опит. То ще избледнее в паметта ти, но дори и така може да послужи за основа на практиката ти. А сега се отпусни и престани да се държиш толкова сериозно!
Той се облегна назад, дяволит и мъдър както винаги.
— Виждаш ли — каза шеговито, — тези малки пътешествия ми спестяват някои трудни обяснения, през които трябва да минем, за да те светна.
Точно в този миг лампите светнаха и двамата се разсмяхме.
Той бръкна в малкия хладилник до охладителя за лед и извади няколко портокала, залови се да ги изстисква и продължи да ми говори.
— Ако искаш да знаеш, и ти на мен ми правиш услуга. Аз също съм „заседнал“ на едно място във времето и пространството, и сам имам да изплащам един вид дълг. Много нещо от мен е вързано за твоя напредък. За да мога да те уча — продължи той, като хвърляше портокаловите кори назад през рамо към кофата (всеки път улучваше безпогрешно), — буквално трябваше да вложа част от себе си в теб. Доста добра инвестиция, уверявам те. Така че през цялото време трябва да полагаме усилия като екип. Приготви сока и ми подаде една малка чаша.
— Тогава да вдигнем наздравица — казах аз, — за успешното партньорство.
— Дадено — усмихна се той.
— Кажи ми нещо повече за този дълг. На кого си задължен?
— Да кажем, че е част от Правилата на дома.
— Глупости, това изобщо не е отговор.
— Може да е глупост, но въпреки това аз трябва да спазвам определени правила в бизнеса — и той извади една визитна картичка. Изглеждаше ми напълно нормална, докато не забелязах леко сияние. С релефни букви пишеше:
Корпорация „Воин“ Сократ, собственик. Специализиран в: Парадокси, Хумор и Промени
— Пази я добре. Може да ти потрябва. Когато имаш нужда от мен — когато истински имаш нужда от мен — просто хвани картичката с две ръце и ме повикай. И аз ще дойда, по един или друг начин.
Прибрах я грижливо в портфейла си.
— Ще я пазя, Сократ. Бъди сигурен. Ъ-ъ, между другото, случайно да ти се намира една такава картичка с адреса на Джой?
Той не ми отговори.
И двамата замълчахме, а Сократ се залови да приготвя една от неговите ситно нарязани салати. Тогава ми хрумна един въпрос:
— Сократ, как всъщност го правя? Как се отварям за тази светлина на осъзнаването?
— Ами… какво правиш, когато искаш да видиш нещо? — попита ме той, отговаряйки на въпроса с въпрос.
Разсмях се.
— Гледам! О, имаш предвид медитацията, така ли?
— Да! — отговори. — А ето и същината й — добави той, привършвайки да реже зеленчуците. — Има два едновременни процеса: единият е прозрение — волята на вниманието, канализиране на осъзнаването, за да се фокусира точно върху това, което искаш да видиш. Другият процес е да се предадеш — да оставиш всички надигащи се мисли да си текат. Това е истинската медитация, така ти се освобождаваш от ума.
— А, имам една история, която съвсем подхожда на тази тема:
Един ученик по медитация седял в дълбока тишина с малка група практикуващи. Ужасен от виденията си на кръв, смърт и демони, той станал, отишъл до учителя и прошепнал:
— Роши, току-що имах ужасни видения!
— Зарежи ги — казал учителят му.
След няколко дни ученикът се наслаждавал на фантастични еротични фантазии, прозрения за смисъла на живота, със съответните ангели и космически декори — изобщо голяма работа!
— Зарежи ги — казал учителят, приближил го в гръб и го пернал с една пръчка.
Разсмях се от историята и казах:
— Знаеш ли, Сок, мислех си…
Сократ ме перна по главата с един морков и каза:
— Зарежи го!
Седнахме да хапнем. Аз набучвах зеленчуците с вилица, той поемаше малки хапки с дървените пръчици и докато дъвчеше, дишаше равномерно. Никога не взимаше втора хапка, преди да е свършил напълно с предишната, сякаш всяка хапка сама по себе си беше отделно ястие. Възхищавах се от начина, по който се хранеше той, докато аз безгрижно сдъвквах храната надве-натри и за нула време ометох всичко. Свърших пръв, облегнах се назад в стола и обявих: