— Да, вниманието ти все още се разсейва. Нека ти разкажа една история:
Един Дзен-ученик попитал своя роиш кой е най-важният елемент на Дзен. Роиш отговорил:
— Вниманието.
— Да, благодаря — казал ученикът. — А бихте ли ми казали кой е вторият най-важен елемент?
И роиш отвърнал:
— Вниманието.
Погледнах Сок в недоумение, очаквайки още.
— Това е всичко, приятелю — обяви той.
Станах да си налея малко вода, а Сократ ме попита:
— Обръщаш ли достатъчно внимание на стойката си?
— Ъ-ъ, да — отговорих аз, но хич не бях сигурен. Отидох до сифона.
— Обръщаш ли достатъчно внимание на походката си? — попита той.
— Да — отговорих аз, започвайки да загрявам играта.
— Обръщаш ли достатъчно внимание на начина, по който говориш?
— Ами, мисля, че да — отговорих му, вслушвайки се в гласа си. Но започнах да изпитвам смущение.
— Обръщаш ли внимание на това как мислиш? — продължи той.
— Сократ, дай ми да си поема дъх — правя най-доброто, каквото мога!
Той се наведе към мен.
— Твоето „най-добро“ не е достатъчно добро! Вниманието ти трябва да е така напрегнато, че чак да пари. С безцелно въргаляне по дюшека в гимнастическия салон не се става шампион, или само да си седиш със затворени очи и да оставиш вниманието ти да блуждае — това не тренира осъзнаването ти.
Интензивността на практиката носи пропорционална полза. Ето ти една история:
Седях в манастира и ден след ден се борех с един коан, гатанка, която ми беше задал учителят ми, за да пришпори ума ми и да види истинската му природа. Не можех и не можех да я разгадая. Всеки път, когато отивах при роиш, нямах какво да му предложа. Бях бавен ученик и започнах да се обезкуражавам. Той ми каза да продължа да работя над коана си още един месец.
— Дотогава със сигурност ще можеш да го решиш — окуражи ме.
Месецът течеше и аз правех най-доброто, на което бях способен. Но коанът си оставаше неразгадан.
— Позанимавай се с него още една седмица, но с огън в сърцето! — каза ми той.
Ден и нощ коанът гореше, но все така не можех да стигна до прозрение.
Моят роиш ми каза:
— Още един ден, но с целия си дух.
На края на деня бях напълно изтощен. Казах му:
— Учителю, няма смисъл — месец, седмица, ден — все не мога да прозра загадката.
Учителят ми ме изгледа продължително.
— Медитирай още един час — каза той. — Ако дотогава не разгадаеш коана, ще трябва да сложиш край на живота си.
— Защо един воин трябва да седи и да медитира? Аз мислех, че да си воин, това е начин на действие.
— Медитацията е пасивно действие; все пак ти си напълно прав, че пътят на воина е по-динамичен. В последна сметка ти ще се научиш да превръщаш всяко свое действие в медитация. Но поне в началото седенето в медитация служи като церемония, специално време, което отделяш, за да засилиш интензивността на практиката. Трябва да овладееш ритуала до съвършенство, преди да си в състояние да го разпростреш както трябва и над всекидневния си живот.
— Като учител аз ще използвам всеки метод и средство, с които разполагам, за да те заинтригувам и да ти помогна да постоянстваш в работата, която ти предстои. Ако просто бях дошъл при теб и ти бях казал тайната на щастието, ти дори нямаше да ме изслушаш. На теб ти трябва някой да ти вземе акъла, да ти направи факирски номера или да скочи на покрива, за да привлече поне малко интереса ти.
— Е, аз нямам нищо против да играя игрички, поне по малко в началото, обаче идва време, когато всеки воин трябва да продължи сам по пътя. Засега ще правя каквото е нужно, за да те задържа тук и да учиш по този начин.
Почувствах се манипулиран и се ядосах.
— Значи аз мога и да си остарея така, седейки си тук в тази бензиностанция като теб, в очакване да хвана на въдицата някой наивен ученик, така ли? — и моментално съжалих, че тези думи ми се изплъзнаха от езика.
Сократ, без ни най-малко да се засегне, се усмихна и заговори спокойно:
— Не възприемай погрешно това място или учителя си, Дан.
Нещата и хората не винаги са това, което изглеждат. Мен ме определя Вселената, а не тази бензиностанция. Колкото до това защо трябва да стоиш тук и какво можеш да спечелиш, не е ли очевидно? Аз съм напълно щастлив, както виждаш. А ти щастлив ли си?
Приближи се автомобил, обвит в кълба пара, които бълваха от радиатора.
— Ела — каза ми Сократ. — Тази кола страда и може би ще трябва да я застреляме, за да я избавим от мъките.
Двамата отидохме до повредената кола, чийто радиатор направо вреше, а собственикът й, в отвратително настроение, също вдигаше пара.