— Какво толкова се туткате? Не мога да вися тук и да чакам цяла нощ, дявол да го вземе!
Сократ го изгледа с очи, излъчващи любящо състрадание.
— Да видим дали можем да ви помогнем, господине, и да превърнем всичко това само в дребно притеснение — той каза на мъжа да откара колата в гаража, където сложи манометър на радиатора и откри откъде изпуска. За няколко минути запои пукнатината, но каза на човека, че все пак скоро ще трябва да си купи нов радиатор. — Всичко на този свят умира и се променя, дори и радиаторите — отбеляза той и ми смигна.
Докато човекът подкарваше автомобила, внезапно ме осени истината в думите на Сократ. Той наистина беше напълно щастлив! Явно нищо не можеше да смути щастливата му нагласа. През цялото време, откакто го познавах, се бе случвало да действа ядосано, тъжно, великодушно, грубо, с хумор и дори загрижено. Но винаги в очите му беше блещукало щастие, дори когато са се изпълвали със сълзи.
Мислех си за Сократ на връщане към къщи, а сянката ми растеше и се смаляваше като минавах под всяка улична лампа. Пред моята сграда се спънах в тъмното в един камък и заобиколих тихо по алеята към задния двор, където под клоните на един орех ме чакаше моят малък, приспособен за жилище гараж. Оставаха само два три часа до разсъмване.
Легнах си, но не можах да заспя. Питах се дали ще мога да открия тайната на неговото щастие. В момента това ми изглеждаше по-важно дори от тайната на скока му върху покрива.
После се сетих за визитната картичка, която ми беше дал. Бързо се измъкнах от леглото и запалих лампата. Взех си портфейла и извадих картичката. Сърцето ми лудо се разтуптя. Сократ ми бе казал, че ако някога истински изпитам нужда от него, да хвана картичката в двете си ръце и просто да го повикам. Добре, сега щях да го изпитам.
Позадържах се така за миг, разтреперен, нозете ми се подкосиха. Хванах картичката с две ръце и повиках:
— Сократ, ела, Сократ. Дан те вика.
Чувствах се като пълен глупак, щръкнал в 4:55 часа сутринта с някаква светеща картичка в ръце и говорещ на въздуха. Нищо не се случи. Възмутено захвърлих картичката на шкафа. И в този момент токът угасна.
— Какво-о-о! — изкрещях аз и се защурах наоколо да доловя дали той не беше тук. Като в класическа комедия отстъпих назад, спънах се в стола, блъснах се в ръба на леглото и се проснах на пода.
Лампата отново светна. Ако някой ме подслушваше, би могъл да реши, че съм студент, който се мъчи с уроците си по древногръцки. Защо иначе ще крещя така в 5:02 сутринта:
— Проклет да си, Сократ!
Така и никога не разбрах дали токът спря по съвпадение, или не. Сократ бе казал само, че ще дойде, но не бе казал как. С оглупял вид аз взех картичката да я прибера в портфейла си и забелязах, че се е променила. Под последния ред — „Парадокси, Хумор и Промени“ — се бяха появили две думи с по-черен шрифт: „Само при спешност!“.
Разсмях се и после почти моментално заспах.
Започнаха летните тренировки. Радвах се да видя старите познати лица. Хърб си пускаше брада, Рик и Сид поддържаха летния си загар и изглеждаха по-стройни и силни от всякога. Страхотно ми се искаше да споделя със съотборниците си нещата от моя живот и уроците, които бях научил, но още не знаех как да подхвана темата. После се сетих за визитната картичка на Сок. Повиках Рик, преди да започнем разгряването.
— Ей, искам да ти покажа нещо.
Знаех, че веднъж видеше ли светещата картичка със „специалностите“ на Сок, щеше да се заинтригува и да ме заразпитва, може би всички щяха да се заинтересуват.
След драматична пауза аз извадих картичката и му я подхвърлих.
— Виж това, не е ли доста странно, а? И този човек е мой учител.
Рик я погледна, обърна я, после ме погледна мен — лицето му беше празно като картичката.
— Това някаква шегичка ли е? Да ти кажа право, Дан, не я загрявам.
Взех картичката и я погледнах от двете страни.
— Ъхъ — смутолевих аз и напъхах картончето в портфейла си, — стават грешки, Рик. Да вървим да разгряваме.
Тайно в себе си въздъхнах. Тази случка щеше да укрепи името ми на ексцентрика в отбора.
„Сократ, помислих си аз, какъв евтин номер — изчезващо мастило!“
Вечерта влязох в офиса му с картичката в ръка. Хвърлих я на бюрото му.
— Ще ми се вече да беше престанал да си правиш такива шегички, Сократ. Писна ми да изглеждам като идиот.
Той ме погледна съчувствено:
— О? Пак ли си изглеждал като идиот?
— Хайде стига, Сократ. Моля те — би ли престанал с това?
— С кое да престана?
— Номера с изчезва… — но с крайчеца на окото си долових мекото сияние откъм бюрото: