Книга втора
Трениране на воина
4. Мечът е наточен
След като оставих валианта в гараж под наем, взех автобуса за Сан Франциско, който имаше връзка с директния за летището, но попаднахме в задръстване. Както вървеше, щях да закъснея за полета. Започнаха да ме изпълват тревожни мисли, усетих напрежение в стомаха — но щом си дадох сметка за това, махнах с ръка на всичко и престанах да се притеснявам, както вече се бях тренирал. Отпуснах се и започнах да се наслаждавам на гледката по крайбрежната магистрала, размишлявайки как все повече успявам да контролирам затормозяващите мисли, които обикновено ме завладяваха в миналото. Накрая все пак хванах самолета, дори ми останаха няколко секунди да се помотая.
На летището със здраво ръкостискане и сърдечна усмивка ме посрещна баща ми — една по-стара версия на мен самия с оредяваща коса, облечен с яркосиня спортна риза, която очертаваше мускулестите му гърди. Лицето на мама трогателно се набръчка, като ме посрещна на вратата на апартамента с прегръдки, целувки и новини за сестра ми, за племенниците и племенничките ми.
Вечерта ме заведоха да слушам едно от любимите произведения на майка ми — мисля, че беше от Бах. На сутринта още в ранни зори с татко вече бяхме на игрището за голф, разбира се. През цялото време се изкушавах да им разкажа за приключенията си със Сократ, но накрая предпочетох да ги премълча. Може би някой ден щях да им обясня всичко в писмен вид. Хубаво беше да погостуваш у дома, но този дом вече ми изглеждаше нещо толкова далечно и отдавнашно.
След голфа с татко седнахме в сауната на минералната баня „Джак Лалан“ и той заговори:
— Дани, май колежанският живот ти се отразява добре. Различен си — някак по-спокоен, на човек му е по-приятно да бъде с теб… не че и по-рано не беше приятно с теб, но… — търсеше точните думи, но аз го разбрах.
Усмихнах се. Само ако знаеше истината!
В Лос Анджелис прекарвах повечето си време в обикаляне да търся мотоциклет и накрая намерих един 500-кубиков триумф. Трябваха ми няколко дни докато посвикна с него и на два пъти едва не паднах, понеже ми се бе сторило, че мернах Джой да излиза от един магазин или да завива зад ъгъла.
Скоро дойде и последният ми ден в Лос Анджелис. Рано на другата сутрин щях да забръмча по крайбрежната магистрала към Бъркли, вечерта щяхме да се срещнем със Сид и да отлетим към Югославия за Световния шампионат по гимнастика. През деня си почивах и се мотаех из къщата. След вечерята си взех каската и тръгнах да си потърся пътен сак. Докато излизах през входната врата, татко извика подире ми:
— Внимавай, Дан, нощем мотоциклетите трудно се забелязват — обичайните му предупреждения.
— Да, татко, ще внимавам — извиках му аз. После дадох газ и с рев навлизах в движението, със самочувствието на истински мачо в спортната си тениска, изтърканите „Ливайс“ и кожените боти. Ободрен от прохладния вечерен въздух, поех на юг към Уилшиър. Бъдещето ми след миг щеше да се промени, защото в същия момент, на три пресечки напред по булевард „Уестърн“ Джордж Уилсън се канеше да направи ляв завой.
Аз фучах през мрака, уличните лампи прелитаха покрай мен, докато приближавах към „Уестърн“ и „Седма“. Тъкмо щях да пресека кръстовището, когато забелязах точно пред себе си бялочервен буик да дава мигач за ляв завой. Намалих — дребна предпазна мярка, която вероятно ми спаси живота.
Тъкмо когато моторът ми навлизаше в кръстовището, буикът внезапно ускори и зави точно пред мен. Още няколко безценни секунди тялото, с което бях роден, си беше все така цяло.
Имах достатъчно време да мисля, но не и да реагирам. „Дай наляво!“ — изкрещя умът ми. Но имаше насрещно движение. „Отбий вдясно!“ Но щях да се разбия в мантинелата. „Падни с мотора!“ Но щях да се озова между колелата. Нямах никакъв изход. Набих спирачки и зачаках. Беше нереално, като насън, докато не ми се мярна образът на ужасеното лице на шофьора. С кошмарен тъп звук и мелодичното прозвънтяване на строшено стъкло моторът ми се заби в предната броня на автомобила — а десният ми крак се натроши. После всичко ужасно се ускори и светът потъна в мрак.
Сигурно съм загубил съзнание и съм дошъл отново на себе си, точно когато тялото ми е прелетяло над колата и се е разбило на бетона. Миг на благословена безчувственост и после започна болката — изгарящо, нажежено до червено менгеме, тя стягаше и трошеше крака ми все по-силно и по-силно, докато накрая не можах да издържа повече и закрещях. Исках да престане; молех се да загубя съзнание. Далечни гласове: „… изобщо не го видях…“ „… телефонът на родителите му…“ „… спокойно, скоро ще дойдат…“