След това дочух далечна сирена, едни ръце свалиха каската ми и ме вдигнаха на носилка. Погледнах надолу и видях един бял кокал да стърчи през разкъсания ми кожен ботуш. Когато вратата на линейката се затръшваше, внезапно си спомних думите на Сок: „… и ще бъдеш подложен на сурово изпитание, преди да си готов“.
Секунди по-късно, както ми се стори, вече лежах на рентгеновата маса в спешното отделение на лосанджелийската Ортопедична болница. Лекарят се оплакваше, че е уморен. Родителите ми се втурнаха в стаята, изглеждаха много състарени и пребледнели. Чак тогава ме сграбчи действителността. Изпаднал в шок и вцепенен, аз се разплаках.
Лекарят работеше експедитивно, сложи ми упойка, намести изкълчените пръсти на краката ми и заши дясното стъпало. По-късно, в операционната, скалпелът му проряза дълга червена линия дълбоко в кожата, разсичайки мускулите, които ми бяха служили толкова добре. Той извади кост от таза и я присади към парчетата от дясната ми бедрена кост. Накрая заби тясна метална пластина по средата на костта по протежение на цялото бедро, нещо като вътрешна шина.
Три дни бях в полусъзнание, в морфинен унес, който едва ме отделяше от нетърпимата, непрестанна болка. По някое време на третия ден вечерта се събудих и усетих в тъмното нечие тихо като сянка присъствие да седи до мен.
Джой стана, коленичи до леглото и погали челото ми, а аз извърнах засрамен глава. Тя ми прошепна:
— Дойдох веднага, щом научих — толкова ми се искаше тя да споделя победите ми, а вечно ме виждаше победен. Прехапах устни и усетих вкуса на сълзи. Джой нежно обърна лицето ми към себе си и ме погледна в очите. — Сократ има послание за теб, Дани, помоли ме да ти разкажа тази история. Аз затворих очи и внимателно заслушах.
Един стар човек и синът му работели в малка ферма, имали само един-едничък кон, който да тегли плуга. Веднъж конят избягал.
— Колко ужасно — съчувствали им съседите. — Какъв лош късмет.
— Кой знае дали това е лош късмет или добър късмет — отвърнал фермерът.
След седмица конят се върнал от планините, като довел пет диви кобили в обора.
— Какъв добър късмет! — казали съседите.
— Добър ли? Лош ли? Кой знае? — отвърнал старецът.
На следващия ден, докато синът се опитвал да обязди една от дивите кобили, паднал и си счупил крака.
— Колко ужасно. Какъв лош късмет!
— Лош късмет ли? Добър ли?
Дошли военните да отведат на война младите мъже от всички ферми. Синът на фермера не бил годен, затова го оставили.
— Добро ли? Лошо ли?
Усмихнах се тъжно, после пак прехапах устни в пристъп на силна болка.
Гласът на Джой ми действаше успокоително.
— Всяко нещо си има предназначение, Дани, от теб зависи да се възползваш възможно най-добре от него.
— Как изобщо мога да извлека някаква полза от тази злополука?
— Няма злополуки, Дани. Всяко нещо е урок. Всяко нещо си има предназначение… предназначение… предназначение — повтаряше тя шепнешком в ухото ми.
— Ами гимнастиката, тренировките ми — с тях е свършено.
— Това сега е твоята тренировка. Болката може да пречисти ума и тялото, тя изгаря множество пречки — Джой видя въпросителния поглед в очите ми и добави: — Воинът не търси умишлено болката, но ако тя все пак дойде, той се възползва от нея. А сега си почивай, Дани, почини си — и тя се изниза покрай влизащата сестра.
— Не си отивай, Джой — промърморих аз и потънах в дълбок, безпаметен сън.
Приятели идваха на свиждане, а родителите ми ме посещаваха всеки ден, но повечето време през тези двадесет и един нескончаеми дни аз лежах сам, проснат по гръб. Гледах втренчено в белия таван и с часове медитирах, прекъсван от упорити мисли на меланхолия, самосъжаление и напразни надежди.
Един вторник сутринта, опрян на нови патерици, аз излязох в яркото септемврийско слънце и бавно закуцуках към колата на родителите ми. Бях свалил десетина килограма, десният ми крак беше станал на клечка, с дълъг, лилав белег отстрани.
Свеж бриз погали лицето ми в този рядко ясен ден, без никакъв смог. Вятърът носеше аромати на цветя, които бях забравил; чуруликането на птички в короната на близко дърво се смесваше със звуците на уличното движение и звучеше като симфония за новопробудените ми сетива.
Останах за няколко дни у родителите си, почивах си на топлото слънце и бавно плувах в плитката част на басейна, като болезнено раздвижвах зашитите мускули на крака си. Хранех се здравословно — кисело мляко, ядки, сирене и пресни зеленчуци. Жизнеността ми започна да се възвръща.