Едни приятели ме поканиха да им погостувам няколко седмици в къщата им в Санта Моника, само на пет преки от плажа. Приех с радост възможността да прекарам повече време на чист въздух.
Всяка сутрин бавно отивах до топлия пясък, оставях патериците и сядах до вълните. Слушах чайките и плясъка на вълните, после затварях очи и медитирах с часове, забравяйки света наоколо. Имах чувство, че Бъркли, Сократ и миналото ми се бяха изгубили, останали в друго измерение.
Скоро се залових да правя упражнения, отначало бавно, после с все по-голямо натоварване, докато накрая по цели часове всеки ден се потях под горещото слънце — правех лицеви опори, коремни преси, вдигах крака от легнало положение. Внимателно и с огромно напрежение се вдигах в стойка на ръце и от това положение ги свивах и изпъвах от лактите отново и отново, пухтях от напрежение, докато всеки мускул не стигнеше до предела на възможностите си, а цялото ми тяло лъщеше от пот. После подскачах на един крак до вълните, сядах на плитко и започвах да си мечтая как летя в салтомортале във въздуха, докато солената вода отмиваше в морето лъсналата пот и реещите се мечти.
Тренирах яростно, докато мускулите ми станаха твърди и очертани като на мраморна статуя. Станах един от „редовните посетители“ на плажа, които превръщаха морето и пясъка в свой начин на живот. Масажистът Малкълм сядаше на хавлията и ми разправяше вицове. Док, мозъкът на корпорация „Ранд“, присядаше до плажната ми хавлия всеки ден, за да побъбрим за политика и жени, но предимно за жени.
Време имах предостатъчно време да обмисля всичко, което ми се бе случило, откакто се бях срещнал със Сократ. Мислех си за живота и предназначенията му, смъртта и нейната загадка. И си спомнях моя тайнствен учител — думите му, живите му изражения — най-много обаче си спомнях смеха му.
Топлината на октомврийското слънце повяхна в ноемврийските облаци. Все по-малко хора идваха на плажа и в този период на самота аз се наслаждавах на такъв покой, какъвто не бях изпитвал от много години. Представях си, че оставам на плажа за цял живот, но знаех, че след Коледа ще се върна в университета.
Лекарят ми даде резултатите от рентгена.
— Кракът ви оздравява добре, господин Милман, дори необикновено добре, бих казал. Но ви предупреждавам; не хранете прекомерни надежди. Естеството на вашата катастрофа едва ли би ви позволило да се занимавате отново с гимнастика.
Аз не казах нищо.
Скоро след това се сбогувах с родителите си и се качих на самолета, време беше да се връщам в Бъркли.
На летището ме посрещна Рик, останах няколко дни при него и Сид, докато си намерих квартира в една стара къща близо до университета.
Всяка сутрин, здраво стиснал патериците, аз се добирах до гимнастическия салон и започвах да се упражнявам на уредите за вдигане на тежести, след това изтощен се стоварвах в басейна. Там, подпомаган от водата, натоварвах крака си до точката на болката, опитвайки се да ходя — но винаги до точката на болката, не повече.
След това лягах на полянката зад гимнастическия салон и започвах да разтягам мускулите си, за да поддържам гъвкавостта, която щеше да ми е нужна за бъдещите тренировки. Накрая си почивах в библиотеката, като четях, докато не ме унесеше в дрямка.
Бях се обадил на Сократ, за да му кажа, че съм си дошъл.
Той не беше много разговорлив по телефона, каза ми само да го посетя, когато мога да ходя без патерици. Това ме устройваше; още не се чувствах готов да се срещна с него.
Коледата на тази година беше самотна, докато Пат и Денис, двама от съотборниците ми, не почукаха на вратата ми и не ме награбиха наедно с якето ми, като на практика ме отнесоха до колата. Поехме нагоре към Рено, където имаше сняг, и спряхме на връх Донър. Докато Пат и Денис тичаха в снега и се боричкаха, целеха се със снежни топки и се търкаляха надолу по хълма, аз предпазливо закуцуках през снега и леда и седнах на един пън.
Мислите ми се върнаха към предстоящия семестър и гимнастическия салон. Питах се дали кракът ми някога щеше да бъде отново здрав и прав. От един клон се посипа сняг, тупна глухо на замръзналата земя и ме извади от унеса ми.
Не след дълго потеглихме към къщи. Пат и Денис пееха неприлични песни, аз гледах как белите кристалчета се спускат и проблясват пред фаровете на колата в залязващото слънце. Замислих се за моето дерайлирало бъдеще и изпитах желание да можех да оставя този вилнеещ ум някъде далеч зад себе си, погребан в бял крайпътен гроб нейде из снежната планина.