— Гневът може да изгори старите ти навици. Както виждаш, страхът и мъката възпират действието, гневът подтиква към действие. Когато се научиш да използваш правилно гнева си, можеш да трансформираш страха и тъгата в гняв, а гневът — в действие. Това е тайната на вътрешната алхимия на твоето тяло.
Като се върнахме в офиса, Сократ наля минерална вода и направи чаения специалитет на вечерта — от розови шипки — а през това време продължаваше да говори.
— Ти имаш много навици, които отслабват силата ти. Тайната на промяната е да фокусираш цялата си енергия не в борбата със старите навици, а за изграждането на нови.
— Как мога да контролирам навиците си, като не мога да овладея дори емоциите си, Сок?
Той се облегна назад в стола си.
— Виж как стоят нещата: когато умът ти създаде проблем, когато се възпротиви на живота такъв, какъвто е в момента, тялото ти се изпълва с напрежение и ти усещаш това напрежение като „емоция“, интерпретирана в различни думи: „страх“, „тъга“, „гняв“. Истинската емоция, Дан, е чиста енергия, която тече свободно из тялото.
— Това означава ли, че воинът никога не изпитва нормалните разстройващи емоции?
— В известен смисъл е така. Но все пак емоциите са естествена човешка способност, начин на изразяване. Понякога е добре да дадеш израз на страха, тъгата или гнева — обаче енергията трябва да се насочи изцяло навън, а не да се задържа вътре. На емоциите трябва да дадеш пълен израз, с цялата си сила, тогава те ще изчезнат, без да остане и следа. Така че начинът да контролираш емоциите си е да ги оставиш да текат, да ги оставиш да си отидат.
Аз станах, вдигнах свирещия чайник от котлона и налях от димящия чай.
— Можеш ли да ми дадеш конкретен пример, Сократ?
— Ами, да — каза той. — Да постоиш известно време с едно бебе, например.
Усмихнах се и задухах чая си.
— Странно, никога не бях си мислил за бебетата като за майстори на емоционалния контрол.
— Когато на бебето нещо не му е наред, то се изразява с адски писъци — само с рев. Изобщо не се чуди дали би трябвало да заплаче. Вземеш ли го на ръце или го нахраниш, само секунди след това сълзите му секват. Ако бебето е ядосано, то те кара да разбереш това по съвсем категоричен начин. Но пък после много бързо му минава, можеш ли да си представиш едно бебе да се чувства виновно за гнева си? Бебетата просто му дават воля, после го забравят. Дават му пълен израз, след което млъкват. Пеленачетата са много добри учители и демонстрират чудесно правилното използване на енергията. Научиш ли това, ще можеш да трансформираш всеки свой навик.
Един форд ранчеро спря на бензиностанцията. Сократ се запъти към шофьорското място, а аз ухилен грабнах маркуча и отвинтих капачката на резервоара. Вдъхновен от неговото просветляващо откровение за контролирането на емоциите, аз се провикнах над покрива на автомобила:
— Само кажи какво да правя и ми развържи каишката, Сок.
Ще ги разкъсам на парченца аз тия гадни навици! — едва тогава погледнах пътниците — три потресени монахини! Задавих се от думите си и, изчервен, се залових да мия стъклата. Сократ само се облегна на колонката и покри лице с дланите си.
Щом за голямо мое облекчение ранчерото си тръгна, пристигна друг клиент. Беше пак онзи рус мъж — с къдравата брада. Той изскочи от колата и обхвана Сократ в огромната си мечешка прегръдка.
— Радвам се да те видя, Джоузеф, както винаги — каза му Сократ.
— И аз така… Сократ беше, нали? — и той ми отправи една дяволита усмивка.
— Джоузеф, тази млада машина за въпроси се нарича „Дан“. Натискаш копчето и той задава въпрос. Чудесно е да имаш такова нещо край себе си, наистина, особено ако нямаш с кого да си говориш.
Джоузеф ми стисна ръката.
— Поукротил ли се е старецът в залеза на живота си? — попита ме той с широка усмивка.
Преди да успея да го уверя, че Сок, изглежда, е по-заядлив от всякога, „старецът“ се намеси:
— А, всъщност съм станал доста ленив — на Дан му е много по-лесно, отколкото на теб.
— О, разбирам — каза Джоузеф със сериозна физиономия. — Не си го водил на пробег от 100 мили, а и още не сте минали упражнението с жаравата, нали?
— Ами, къде ти! Едва започваме, още сме на основните неща — как да яде, да ходи и да диша.
Джоузеф се засмя от сърце. Улових се, че и аз се смея заедно с него.
— Като стана дума за ядене — добави той, — защо двамата не наминете сутринта в кафенето? Ще бъдете мои лични гости и ще ви спретна нещо за закуска.
Тъкмо щях да кажа: „О, много бих искал, но наистина не мога“ и Сократ ме изпревари:
— С удоволствие. Сутрешната смяна идва след половин час — и тогава ще наминем.