— Без повече празни приказки — каза ми той. — Онова, което излиза от устата ти, е точно толкова важно, колкото и това, което влиза в нея.
Поне така можах да цензурирам безсмислените си коментари, които обикновено ме караха да приличам на глупак. Всъщност веднъж като му хванах цаката, се чувствах много добре да говоря по-малко. Някак си ставах по-спокоен. Но след няколко седмици ми писна.
— Сократ, обзалагам се на един долар, че ще мога да те накарам да кажеш повече от две думи.
Той протегна длан към мен и каза:
— Загуби.
Заради гимнастическите си успехи в миналото аз преливах от кураж и увереност през първия месец и нещо. Не след дълго обаче осъзнах, че — както беше казал Сократ — хич нямаше да ми е лесно.
Главният ми проблем беше как да се пригодя социално към приятелите си. С Рик и Сид водехме момичетата си на пица в «Лавал». Всички, включително и моето момиче, си разделяха една огромна пица с наденички, аз си поръчвах малък, пълнозърнест, вегетариански сандвич. Те си взимаха млечен шейк или бира, аз си пиех ябълковия сок. След това решаваха да отидем в сладоледената къща «Фентънс». Докато те ядяха мелбите си, аз смучех парче лед. Гледах ги завистливо, те пък ме гледаха с известно раздразнение. Вероятно ги карах да се чувстват гузни. Социалният ми живот рухваше под бремето на строгия ми режим.
Заобикалях по странични улици, за да избягвам сладкарниците, лавките за сандвичи и откритите ресторанти край университета. Давах си сметка за копнежите и желанията си, но успявах да се преборя с тях. Ако се превърнех в мекотело пред една поничка с желе, просто нямаше да мога да погледна Сократ в очите.
С течение на времето обаче започнах да усещам все по-голяма съпротива. Оплаках се на Сократ, въпреки мрачния му вид:
— Сок, вече не си забавен. Станал си обикновено сърдито старче, дори вече не светиш.
Той ме изгледа намръщено.
— И никакви фокуснически трикове вече.
Точно така си беше — никакви трикове, никакъв секс, никакви пържени картофки, хамбургери, шоколадчета, понички, никакви забавления и почивка, само строга дисциплина на бензиностанцията и извън нея.
Януари премина мудно, изтече февруари, а сега и март почти отминаваше. Отборът приключваше сезона без мен.
Отново споделих със Сократ чувствата си, но той не ми предложи никаква утеха, нито подкрепа.
— Сократ, станал съм същински духовен бойскаут. Приятелите ми вече не искат да излизат с мен. Ти ми съсипваш живота! Опасявам се, че ще се превърна в съсухрен, стар…
Прекъсна ме смехът му.
— Дан, ако те е страх от дехидратация, мога да те уверя, че покойната ми съпруга ме смяташе за доста сочен.
— Твоята съпруга?
Той отново се разсмя на изуменото ми изражение. После ме погледна, сякаш щеше да добави още нещо. Но се залови отново с книжата си и каза само:
— Прави възможно най-доброто.
— Е, благодаря за вълнуващия, насърчителен разговор — дълбоко в мен ми беше обидно, че друг човек — пък бил той дори и Сократ — управлява живота ми.
И все пак, стиснал зъби, изпълнявах всяко изискване с твърда решимост, докато един ден по време на тренировка дойде ослепителната сестра, която играеше главната роля в еротичните ми фантазии от престоя ми в болницата насам. Тя тихо седна и загледа въздушните ни упражнения. Забелязах как почти веднага всички в гимнастическия салон се изпълниха с прилив на нова енергия, а и аз не правех изключение.
Престорих се, че съм погълнат от тренировката, но от време на време я поглеждах с ъгълчето на очите си. Прилепналият й копринен панталон и блузка без ръкави ме разсейваха, умът ми непрекъснато се отнасяше към по-екзотични форми на гимнастика. През останалата част от тренировката остро съзнавах, че тя ме наблюдава.
Изчезна точно преди края на тренировката. Аз се изкъпах, преоблякох се и тръгнах нагоре по стълбите. На площадката горе стоеше тя, облегната съблазнително на парапета. Изобщо не помня как съм изкачил последните стъпала.
— Здравей, Дан Милман. Аз съм Валери. Изглеждаш много по-добре от времето, когато се грижех за теб в болницата.
— По-добре съм, сестро Валери — ухилих се аз. — И толкова се радвам, че вие се грижехте за мен.
Тя се засмя и се протегна изкусително.
— Дан, дали би ми направил една голяма услуга. Да ме изпратиш до вкъщи? Вече мръква, а ме следи някакъв непознат.
Тъкмо щях да кажа, че вече е април и слънцето нямаше да залезе поне още един час, но си помислих: «Какво толкова — дребна подробност».
Вървяхме, разговаряхме и накрая се озовах на вечеря в апартамента й. Тя отвори бутилката си със «специално вино за специални случаи». Отпих само една глътка, но това се оказа началото на края. Направо цвърчах, по-сгорещен от пържола на скарата. В един момент тънко гласче ме попита: «Ти мъж ли си или мекотело?» Друго гласче отговори: «Аз съм едно възбудено мекотело». Тази нощ се издъних по всички параграфи, които бях спазвал. Ядох от всичко, което тя ми сервираше. Започнах със супа от миди, после пържола и салата. А за десерт — няколко порции Валери.