И Тайър видя… бяло. Просто горещо бяло, когато сетивата му най-после регистрираха ужасяващата болка, която изгаряше тялото и душата му. Той отново изкрещя — или поне се опита, но устните му оголиха зъбите и се отдръпнаха още повече, сякаш се топяха.
Някъде дълбоко в себе си Тайър знаеше, че трябва да пусне злия меч.
Но чувствителността му отдавна вече беше изчезнала и мислите му вече не бяха свързани с тялото. Завладя го болка и нищо друго освен нея, и той усети милиони боцкащи игли, милиони парещи ухапвания, огън, толкова мощен и унищожителен, колкото онзи, който бе избухнал в коридора отсреща.
Той падна на пода, но така и не го разбра. Остана да лежи там и да трепери, а кожата му потъмня и се напука на овъглени парченца, докато Нокътя на Шарон го разяждаше.
Хвърлянето — и двете — бяха дошли някъде дълбоко от него и Артемис Ентрери почти не бе осъзнавал действията си. Не виждаше нищо освен Шанали, слаба и умираща в прахта. Не чувстваше нищо освен гнева си, абсолютната си ярост от това, че гнусният свещеник ще му се изплъзне.
В мига, в който камата му се заби в сърцето на Върховния клирик Ииночек, магията се развали и Ентрери, който тичаше към четиримата свещеници, изпита прилив на гневно задоволство.
Забави темпо, забелязвайки някакво движение отстрани, после видя как двамата свещеници изоставиха Ииночек и се втурнаха през вратата, преследвани отблизо от диатримата на Джарлаксъл, В коридора отвъд към залата идваха войници, но промениха намеренията и посоката си, когато гигантската птица мина с трясък през вратата.
Ентрери избърза и затвори вратата. Погледна към умиращия Тайър, но не му отдели повече внимание, а вместо това се приближи и застана до Върховния клирик.
— Знаеш ли колко живота си съсипал? — попита той мъжа.
Разтреперан и пръскащ слюнки, с подивели от ужас очи, Ииночек раздвижи устни, но не се чуха думи.
— Да — отбеляза Ентрери. — Знаеш. Разбираш всичко. Знаеш колко отвратителни са постъпките ти, докато крадеш парите на селяните и невинността на момичетата. Знаеш и затова те е страх — той се пресегна и хвана дръжката на камата и Ииночек се вцепени.
Ентрери мислеше да унищожи душата му с магическото си оръжие, но поклати глава и отхвърли тази идея.
— Селуней е добра богиня, както съм чувал — каза той — и следователно няма да има нищо общо с теб. Казвам, че си измамник и вече няма къде да се скриеш.
Мъжът се облещи и падна на пода.
— По-добър начин да си отидеш от този — каза Джарлаксъл и едва тогава Ентрери осъзна, че мрачният елф се е приближил до него. Погледът на Джарлаксъл насочи Ентрери към онова, което бе останало от Благочестив Тайър, който лежеше по гръб и се тресеше силно, от робата му се надигаше пушек, а по лицето му се виждаха повече кости, отколкото плът.
Ентрери изръмжа и стъпи със сила върху предмишницата на мъжа, строшавайки изгорялата кожа и кост, а Нокътя на Шарон отхвръкна във въздуха, където Ентрери го хвана с лекота.
Погледна отново Джарлаксъл, докато мрачният елф прибираше парчето плат в голямата си шапка.
Сградата се разтресе силно и от другата страна на стаята нахлуха пламъци.
— Ела — подкани го Джарлаксъл, слагайки си магическата маска. — Трябва да си вървим.
Ентрери погледна назад към Благословения Праведен Глас, който седеше облегнат на стената, със залети от кръв гърди и облещени очи.
Помисли си за Шанали за последен път. Отдели кратък миг, за да обмисли дългия и мръсен път на мизерния си живот, който в крайна сметка го бе довел до това ужасно място.
Епилог
Шумът зад гърба му не накара Ентрери да отдели поглед от града под него. Стоеше на издадената скала при бедняшкото гробище и се взираше надолу през облаците дим, които мързеливо плуваха над руините на Дома на Пазителката.
Отмъщението му бе осъществено, очевидно, но в мъжа все още имаше останал гнет. Най-накрая той се обърна към Джарлаксъл, който бе отворил подвижната си дупка в друга скала, стоеше до него заедно с Атрогейт и се взираше в тъмнината.
— Е, по-добре да излезеш сам — издекламира джуджето. — Преди аз да съм дошъл дотам. Тогава разбери, ще те измъкна за ушите.