Ентрери прокара длан по умореното си лице и слезе от високото, когато Благочестив Госитек изпълзя от дупката с насинено лице.
— Не ме е страх да умра — каза той, треперейки толкова силно, че изглеждаше сякаш ще се изпусне.
Джарлаксъл се обърна почтително към Ентрери.
— Тогава се махай оттук — каза убиецът.
Госитек зяпна.
— Щедро — отбеляза Джарлаксъл.
— Изненадващо — каза Атрогейт.
Госитек погледна елфа и джуджето, после тръгна със залитане към стълбите. Ала Ентрери му препречи пътя и с плашеща сила го дръпна настрани и го довлачи до самия ръб на дълбоката над сто стъпки пропаст.
— Недей, моля те! — отчаяно го замоли свещеникът, който не се страхуваше да умре.
— Ако искаш да останеш жив, погледни надолу — изръмжа Ентрери в ухото му. — Хубаво виж разрушението на Дома на Пазителката. Ще го построиш ли отново заедно с братята си свещеници?
Когато Госитек не отговори веднага, Ентрери го бутна напред, почти през ръба.
Ужасеният мъж изпищя и изтърси:
— Да!
Ентрери го издърпа обратно.
— И никога отново няма да забравите имената им — нареди той. — Нито едно. И всеки ден ти и братята ти ще се качвате тук и ще се молите за душите на онези, които са си отишли преди.
— Да, да, да — запелтечи Госитек.
— Разбра ли ме? — изрева Ентрери и отново го разтърси близо до ръба.
— Да! Ще го правим!
— Не ти вярвам — каза Ентрери и мъжът се разплака.
Ентрери го дръпна от скалата и го хвърли на земята.
— Запомни тази гледка — предупреди го той. — Защото ако забравиш за обещанието си, отново ще я видиш и димът отново ще се издигне над руините на възстановения ти храм. И при този следващ случай ще те хвърля от скалата.
Мъжът кимна глуповато, докато се отдалечаваше с пълзене. Най-после, към края на гробището, той успя да се изправи на крака и се смъкна със залитане по дългото стълбище.
Ентрери отиде до върха на стълбите и проследи как той бяга.
— Сега удовлетворен ли си, приятелю? — попита Джарлаксъл.
Ентрери наведе глава и се насили да остане спокоен, после се обърна, а на лицето му не бе изписана никаква емоция.
Джарлаксъл сви рамене.
— Често е така — каза той. — Всички имаме демони, които трябва да погребем, но наградата не е толкова голя…
— Млъкни — прекъсна го Ентрери.
Атрогейт се изсмя.
— Трябва да се махаме от това място — каза Джарлаксъл.
— Не ме е грижа къде ще отидеш — отговори Ентрери. Той бръкна в торбата си и извади флейтата на Идалия, която бе счупил на две. Погледна мрачния елф право в очите и я хвърли в краката му.
Джарлаксъл се засмя безпомощно, но в смеха му нямаше истинско веселие. Най-накрая той отдели очи от втренчения поглед на Ентрери, наведе се и взе флейтата.
— Ценен предмет — каза той.
— Прокълнат — беше отговорът на Ентрери.
— Ах, Артемис — каза мрачният елф. — Разбирам твоите рани и твоя гняв, но накрая ще видиш, че всичко това е било за добро.
— Може би си прав, но това не променя нищо.
— Как така? — попита мрачният елф.
Ентрери придърпа торбата си. Извади обсидиановата статуетка и я пусна на земята, призовавайки своя кошмарен жребец. Щом създанието се материализира, Ентрери извади друг предмет и го запрати към Джарлаксъл.
Малка шапка с тясна периферия.
— Приключих с теб — каза Ентрери. — Твоят път е само твой и не ме интересува, ако ще да те отведе до портите на Деветте ада.
Джарлаксъл хвана шапката и я завъртя в тънките си ръце.
— Но, Артемис, бъди разумен.
— Никога не съм бил по-разумен — отговори Ентрери, положи крак в стремето и възседна високия черен кон. — Всичко хубаво, Джарлаксъл. Или всичко лошо.
За мен няма значение.
— Но аз съм твоята муза.
— Не ми харесват песните, които вдъхновяваш.
Ентрери обърна коня си и пристъпи към стъпалата.
— Къде ще отидеш?
Убиецът спря и погледна мрачно назад.
— Винаги мога да разбера — напомни му Джарлаксъл.
— В Калимпорт — отвърна Ентрери и се засмя безпомощно, защото мрачният елф бе казал истината — и Джарлаксъл се обнадежди поне от това. — При Дуавел и в мястото, което бих могъл да нарека дом.