Въпросът го разтърси и едва тогава Ентрери осъзна, че наистина държи в ръка флейтата на Идалия, магическият инструмент, даден му от сестрите драконки. И да, както Калихай бе отбелязала, бричовете му все още бяха набрани около глезените. Постави флейтата на леглото до себе си или по-скоро понечи да го направи, но откри, че все още не може да я остави. Щом го осъзна, получи внезапен прилив на сили, пусна флейтата, изправи се бързо и вдигна панталоните си.
— И така, каква е историята? — попита Калихай и той я погледна с любопитство. — Как се създава толкова съвършен войн като Артемис Ентрери?
Мислите му отново се върнаха обратно към Мемнон. В съзнанието му се появи образът на Белригър и той почувства как потръпва.
Осъзна, че отново е хванал флейтата.
Пред очите му пробягна еднозъбата похотлива усмивка на Тосо-паш и той хвърли флейтата на леглото.
— Тренировки? Дисциплина? — попита Калихай.
— Гняв — отвърна той с такъв тон, че надали щяха да последват още въпроси.
Издигаше се като поредния правоъгълник от глинени тухли насред море от еднакви къщи. Невзрачна постройка, дълга дванадесет и широка шест стъпки. Имаше чергило като всички съседни и бе разположена срещу морския бриз, който обикновено предлагаше единственото облекчение от неумолимата жега на Мемнон. Нямаше стени, които да разделят къщата. Една-единствена овехтяла завеса отделяше мястото за спане, което използваха майка му и баща му, Шанали и Белригър — или Шанали и някой, който е платил на Белригър. За момчето оставаше подът на общата стая. Веднъж, когато около него бяха напълзели твърде много буболечки, то се бе покатерило да спи върху масата, но Белригър го бе открил и пребил жестоко за своеволието.
С течение на времето повечето от побоищата се бяха слели в едно, но конкретно този Артемис помнеше ясно. Белригър, по-пиян от обикновено, беше налагал гърба и задните му части със стара прогнила дъска и ударите бяха оставили няколко трески в гърба на Артемис, които се бяха инфектирали и в продължение на дни от тях сълзеше гной.
Шанали бе дошла при него с мокро парче плат, за да почисти раните. Спомняше си това. Беше изтрила гърба му нежно, с майчина любов, и макар да го бе сгълчала леко, наричайки го глупак, задето е забравил правилата на Белригър, дори тези думи бяха изречени със съчувствие.
Кога за последен път Шанали се бе отнасяла нежно с него? Това ли бе последният нежен спомен, който пазеше от майка си?
Жената, която няколко месеца по-късно го предаде на търговския керван, почти не приличаше на себе си.
Беше се променила дори физически след този съдбовен ден при търговеца, беше станала по-бледа и залиняла и не можеше да изговаря цели изречения, без да се спира, за да си поеме дъх.
Мислите му прескочиха от спомена за този ден обратно към Белригър и Тосо-паш, беззъбия идиот с четинесто лице, който прекарваше под чергилото на Белригър повече време, отколкото самият той.
Тосо-паш се появяваше в спомените му на проблясъци — похотливо ухилен, винаги ухилен, наведен над него, винаги посягащ към него. Дори думите на мъжа проблясваха във фрази, които Артемис бе чувал твърде много пъти.
— Аз съм брат на баща ти.
— Може да ми викаш чичо Тосо.
— Мога да те накарам да се чувстваш добре, момче.
Умът на Ентрери се отдръпна отвратено от тези образи и от тези думи — дори повече от последния спомен за майка му.
Белригър поне никога не бе правил това. Никога не го бе гонил из уличките, докато краката го заболят от изтощение, никога не бе лягал до него, когато се опитваше да спи, никога не се бе опитвал да го целуне или докосне. Белригър рядко забелязваше съществуването му, освен ако не ставаше дума за поредния побой или колкото да го засипе с порой от обиди и ругатни.
Единственото, което му хрумваше, бе, че е огромно разочарование за баща си. Какво друго би предизвикало такъв гняв? Белригър се срамуваше от хилавия Артемис — срамуваше се и се ядосваше, че трябва да храни момчето, макар че единственото, което даваше на Артемис, бяха стари корички хляб или останки от собственото му ядене.
Дори и майка му му бе обърнала гръб и бе приела златото…
Месестите ръце на дебелия търговец не предлагаха нито топлина, нито утеха.
Ентрери се пробуди в мрака. Чувстваше студената пот навсякъде по голото си тяло, мокрите одеяла бяха прилепнали към него.
Паниката му поутихна, когато чу равномерното дишане на Калихай до себе си. Понечи да се изправи до седнало положение и с изненада откри магическата флейта на Идалия.