Ентрери я вдигна пред очите си, макар да виждаше едва-едва на приглушената светлина на звездите, нахлуваща през единствения прозорец на стаята. От усещането, както физическо в ръцете му, така и чрез емоционалната връзка, която бе изградил с нея в ума си, беше сигурен, че е същата магическа флейта.
Спря се за момент, за да си припомни къде беше оставил флейтата, когато си лягаше — на ръба на дървената рамка на леглото до него, на леснодостъпно място.
Явно я бе сграбчил в съня си и тя отново му бе докарала тези спомени.
А дали бяха спомени? Ентрери се зачуди. Дали образите, които проблясваха толкова ясно в съзнанието му, бяха точно пресъздаване на детството му в Мемнон? Или бяха някаква дяволска манипулация от вечно изненадващата флейта?
Спомняше си ясно онзи ден с кервана и знаеше, че подсилените от флейтата образи наистина са верни.
Този спомен за Мемнон, за последното и пълно предателство на майка му, бе преследвал Артемис Ентрери тридесет години.
— Добре ли си? — попита тихо Калихай и приседна на ръба на леглото.
Чу как се завъртя зад него, а после почувства как се обляга на гърба му, а ръката й минава отпред, за да погали гърдите му и да го притисне към себе си.
— Добре ли си? — попита го отново тя.
Прокарвайки пръсти по гладките извивки на флейтата на Идалия, Ентрери не бе сигурен.
— Напрегнат си — отбеляза Калихай и го целуна по врата.
Автоматичната му реакция й подсказа, че не е в настроение за подобни неща.
— Гневът ли говори? — подкани го жената. — Още ли си мислиш за това? За гнева, който е създал Артемис Ентрери?
— Нищо не знаеш — увери я Ентрери и й хвърли поглед, в който тя долови дори и в мрака предупреждение, че се опитва да навлезе в пространство, където не е добре дошла.
— Гняв към кого? — попита го въпреки всичко. — Към какво?
— Не, не гняв — поправи я Ентрери, говорейки повече на себе си, отколкото на нея. — Отвращение.
— Към някого?
— Да — отвърна Ентрери, измъкна се от прегръдката й и се изправи.
Обърна се към Калихай. Тя поклати глава и бавно се плъзна от леглото, за да застане до него. Нежно обви ръка около врата му и се наклони по-близо.
— Отвращавам ли те? — прошепна в ухото му.
„Не още, помисли си Ентрери, но не го изрече. Но ако някога започнеш да го правиш, ще пронижа сърцето ти с меча си.“
Изхвърли тези мисли от съзнанието си и сложи своята ръка върху ръката на Калихай, после й хвърли кос поглед и се усмихна успокояващо.
Част 1
Опнато въже
Дали още са заедно, вървящи един до друг с ръце на дръжките на оръжията — предполагам, за да се защитят един от друг, както и от други врагове?
Многократно съм си мислил за тях, за Артемис Ентрери и Джарлаксъл. Дори и с идването на крал Оболд и неговите орки, дори насред войната и заплахата за Митрал Хол, установявам, че мислите ми често се пренасят през времето и пространството, за да потърся със съзнанието си обяснение за необичайната двойка.
Защо ме вълнува?
Непрекъснато ме обзема чувството, че Джарлаксъл някога е познавал баща ми, че е скитал из Мензоберанзан рамо до рамо със Закнафейн, вероятно както в момента странства из Горния свят редом до Артемис Ентрери. Винаги съм знаел, че има нещо сложно около това странно създание, което се противопоставя на обичайните очаквания към един мрачен елф — дори от страна на друг мрачен елф. Намирам успокоение в сложността на Джарлаксъл, защото тя ми напомня, че индивидуалността съществува. Предвид тъмното ми наследство, често единствено вярата в индивидуалността ми позволява да запазя здравия си разум. Не съм в капана на произхода си, на елфическите си уши и кожата с цвят на въглен. Макар често да се оказвам жертва на чуждите очаквания, те не могат да ме определят, да ме ограничат или контролират, докато осъзнавам, че няма такова нещо като истина за цяла раса, че възприемането им за това какъв би трябвало да съм не води към истината какъв съм всъщност.
Джарлаксъл подсилва тази реалност като възможно най-безпощадното напомняне, че във всеки от нас съществува личност, която отхвърля външните ограничения. Той със сигурност е уникален и аз мисля, че това е хубаво, защото светът не може да понесе твърде много от неговата порода.