— Добре. Тогава прави това, което ти казвам.
Тя почака преди да отговори:
— Оскар…
— Да, Стар.
— Ще постъпя така, както казваш. Но ми позволи да ти обясня нещата.
— Слушам.
— В този свят мястото на дамата е до нейния шампион. И аз искам да бъда с теб, герое мой, когато си в опасност. Като изхождам от онова, което знам, мога със сигурност да ти кажа, че ако ти влезеш пръв, веднага ще умреш, после и аз ще умра… и Руфо… веднага щом ни заловят. Конете ни са уморени. От друга страна, ако аз отида сама…
— Не.
— Моля те, милорд. Дорал ме харесва и си мисля, че може би ще ме остави жива… Бих поела този риск с надеждата да дочакам благоприятна възможност да се освободя. Аз не мога да си позволя да бъда горда; аз нямам гордост, действам само по необходимост. — Гласът й беше дрезгав от сълзи.
— Стар, Стар!
— Любими!
— Ах? Ти каза…
— Мога ли да продължа? Може би нямаме много време. Герое мой… любими мой. — Тя протегна ръка и аз я хванах. Стар се наведе към мен и притисна ръката ми до гърдите си.
После се изправи, но продължи да държи ръката ми.
— Сега вече съм добре. Показвам се жена, когато най-малко очаквам. Не, мой скъпи герое, за нас има само един път и той е да бъдем заедно, един до друг, горди. Той е не само най-сигурният, той е единственият, който бих желала… ако мога да си позволя, но не и гордост.
— Защо е най-сигурен?
— Защото той може… казвам „може“… да ни позволи да говорим. Ако мога да кажа макар и само десет думи, той ще ми позволи да кажа още сто. После хиляда. Може би ще успея да залича нанесената му обида.
— Добре. Но… Стар, какво съм сторил, с което съм го обидил? Не съм го обидил! Създадох си маса неприятности само, за да не го обидя.
Тя замълча за миг, а после каза:
— Ти си американец.
— Какво общо има това със случилото се? Джок не знае, че съм американец.
— Може би вината е моя. Дорал може би е чувал за Америка, защото е учил в университет, но никога не е пътувал; за него Америка е само едно понятие. Но… нали няма отново да ми се разсърдиш?
— Хм… ще направя изключение. Кажи всичко, което е необходимо, но ми обясни случилото се. Само не ми се карай. О, по дяволите, карай ми се ако искаш… Само гледай да не ти стане навик… скъпа.
Тя стисна ръката ми.
— Никога повече! Грешката беше в това, че не си дадох сметка, че си американец. Не познавам Америка, не така, както я познава Руфо. Ако присъстваше Руфо…
Но той не присъстваше, той гонеше домашните прислужнички в кухнята. Когато ти предложиха трапеза; и покрив, и легло, предположих, че ще се държиш като французин. Хич и през ум не ми е минавало, че ще откажеш на жена. Ако бях знаела, щях да измисля хиляди извинения. Дадена клетва. Свещен ден по твоята религия. Джок щеше да се разочарова, но не и да се обиди; той е човек на честта.
— Но… по дяволите, все още не разбирам защо ще иска да ме застреля. Защото съм направил нещо, за което в моята страна биха ме застреляли? В тази страна човек принуден ли е да приеме всяко предложение на някоя жена? И защо се е оплакала? Защо не си е премълчала? По дяволите, тя дори не се е опитала да го запази в тайна; домъкна дори и дъщерите си.
— Но, любими, това не беше тайна. Той те попита публично и ти прие публично. Как би се чувствал ти, ако твоята булка, в деня на сватбата, те изрита от спалнята? „Трапеза и покрив, и легло“. Ти прие.
— „Легло“. Стар, в Америка леглата представляват мебел, която служи за много цели. Понякога на тях спим. Просто спим. Така го и схванах.
— Сега разбирам. Не си разбрал идиома. Грешката е моя. Но сега разбираш ли защо Джок се чувства напълно… и публично… унизен?
— Е, да, но той сам си е виновен. Той ме попита публично. Още по-лошо щеше да е, ако тогава му бях отказал.
— Съвсем не. Ти просто не трябваше да приемаш. Трябваше деликатно да му откажеш. Може би най-деликатния начин, макар че това щеше да бъде бяла лъжа, е героят да се извини с трагична неспособност… временна или постоянна… от раните получени в битката, в която е станал герой.
— Ще го запомня. Но аз все още не разбирам защо беше толкова поразително великодушен.
Тя се обърна и ме погледна.
— Скъпи мой, ще бъде ли достатъчно ако ти кажа, че ти ме поразяваш всеки път, когато говоря с теб? — Взаимно е. И ти винаги ме поразяваш. Обаче това ми харесва… с изключение на един път.
— Милорде мой, колко пъти, според теб, един обикновен помешчик има шанса да се сдобие със син от герой и да го отгледа в собственото си семейство? Не можеш ли да разбереш горчивото моминско разочарование, след като ти отне онова, което беше обещал като благодат? Не можеш ли да разбереш неговия срам? Неговия гняв? Замислих се.