Бяхме летели само около две минути, когато Руфо каза „Извинете ме!“ и обърна глава настрана. Върху нас не падна дори една капка, но изригна като фонтан. Това беше единственият инцидент по време на този чудесен полет.
Точно преди да достигнем високите дървета, Стар каза съсредоточено: „Амех!“ Спряхме като хеликоптер и се спуснахме право надолу. Стрелата стоеше неподвижна на земята пред нас. Руфо я прибра в колчана си.
— Как се чувстваш? — попитах аз. — Как ти е кракът?
Той преглътна.
— Кракът ми е добре. Само дето земята ми се люлее нагоре-надолу.
— Шшт! — прошепна Стар. — Ще му мине. Пазете тишина, ако ви е мил живота.
Миг по-късно тръгнахме — аз начело с извадена сабя, Стар зад мен и Руфо подир нея, сложил стрела на лъка си.
Промяната от лунна светлина към мрака на дълбоката гора ни направи неспособни да видим каквото и да е. Аз заопипвах дънерите на дърветата за ориентация и се молех на пътя ми да не се окаже някой дракон. Разбира се, знаех, че драконите спят през нощта, но им нямах много вяра. Може пък някой ергенин да е останал на стража. Исках да посветя това място на Свети Джордж110 и да отложа опасността за малко по-късно.
Изведнъж обонянието ми усети миризмата на мускус. Спрях и бавно съзрях формата и размерите на истински офис за недвижимо имущество… един дракон, заспал, с глава, положена върху опашката. Заобиколихме го много тихо с надеждата, че туптенето на сърцата ни не е толкова силно.
Вече виждах но-добре, взирах се във всеки лунен лъч, който успяваше да се промъкне през дърветата. Почвата беше покрита с мъх и леко фосфоресцираше, както понякога фосфоресцират изгнилите дънери. Сега можех да видя дървета, и земя… и дракони.
По-рано си мислех: „Какво ли представляват дузина дракони в една такава голяма гора? Почти никакъв шанс да срещнем някой; не по-голям от шанса да видиш сърна през деня в гора със сърни“.
Грешах. Човек, ако вземе на аренда тази гора за нощен паркинг на дракони, ще направи цяло състояние, стига да изнамери начин да ги накара да му плащат.
Разбира се, това не са точно дракони. Бяха още по-грозни. Вяха заври111, по-близки до тиранозавър рекс112, отколкото до друг вид… голямо задно туловище и тежки задни крака, огромна опашка и по-малки предни крака, които използват или за ходене, или за хващане на жертвата. Главата им се състои главно от зъби. Освен това, тези дракони владеят очарователния трик да запалват газ, възпроизвеждан от тях самите. Но никакво еволюционно хрумване не може да се разглежда като необичайно, ако за сравнение вземете начина, по който правят любов октоподите.
Изведнъж, далеч вляво пламна една огромна струя и после се чу грухтене като от някой стар алигатор. Светлината се задържа няколко секунди, след това угасна. Не ме питайте… може би два мъжки се караха за някоя женска. Продължихме да се движим, но аз намалих темпото след изгасването на светлината, защото ми трябваше време отново да свикна с тъмнината.
Алергичен съм към драконите… не е само от глупав страх. Също както бедния стар Руфо беше алергичен към драмамина, но бях по-близко до алергията, която някои хора имат към косми.
Още с влизането ни в гората очите ми се изпълниха със сълзи, после носът ми се запуши и преди да бяхме изминали половин миля вече триех с левия си юмрук носа и част от устните си. Кихавичната експлозия едва не ми спука тьпанчетата. Случи се точно когато заобикаляхме южния край на един звяр с размерите на камион с ремарке. Спряхме на място и изчакахме. Не се събуди.
Когато тръгнах, любимата ми дойде до мен име хвана за ръка. Отново спрях. Тя бръкна в санитарната си чанта, намери нещо и натри с него ноздрите ми. После с леко блъскане ми даде знак, че можем да тръгваме.
Носът ми най-напред пламна от студ, после изтръпна и след това започна да се отпушва.
След повече от час промъкване покрай високи дървета и гигантски форми, си помислих, че все пак ще се „доберем безпрепятствено до целта“. Пещерата сигурно беше на не повече от сто ярда пред нас и аз вече виждах възвишението, където по всяка вероятност беше входът.
Забързах.
Тогава се пръкна едно малко приятелче, не по-голямо от уолъби113 и приблизително със същата форма, като се изключат бебешките му зъби, дълги четири инча. Може би беше толкова малко, че е трябвало да стане през нощта да се изчишка, не зная. Единственото, което помня, е, че минах покрай едно дърво, а бебешокът беше зад него. Настъпих го без да искам по опашката и то изквича.
Право беше. Но прозвуча като сигнал за тревога. Големият дракон, който лежеше между нас и пещерата, веднага се събуди. Не беше много голям… може би около четирийсет фута, заедно с опашката.
112
Месояден динозавър в Северна Америка от мезозойската ера, който е ходел изправен па задните си крака — бел.пр.