— А философът — намеси се Руфо — е учен, който не ползва емпирически правила. Аз съм философ. Най-добрата от всички професии.
Стар остави без внимание закачливата му забележка и взе един тефтер, да ми покаже онова, което знаеше за голямата кула от която трябваше да вземем яйцето на Феникс. Този тефтер приличаше на голям куб от плексиглас.
Взе и една дълга показалка, която мушна в него, сякаш скицникът беше от въздух. С върха й тя чертаеше вътре триизмерни скици и оставяше светещи линии… нещо като триизмерна черна дъска.
Това не беше магия, беше висша технология… направо удряше в земята нашите методи на инженерно проектиране, беше по-добра дори от широко разпространените прозрачни изометрични шаблони. Тефтерът беше със страна приблизително трийсет инча и скицата в него можеше да се наблюдава под всякакъв ъгъл… дори отдолу.
Кулата, висока една миля, не беше островърха, а масивна, подобна на стъпаловидните небостъргачи в Ню Йорк, само че много по-голяма.
Вътрешността й представляваше лабиринт.
— Милорд-шампионе — каза Стар извинително, — когато се срещнахме в Ница, в багажа си имах скица на кулата. Сега трябва да работя по памет. Надявам се да съм я начертала вярно, само в пропорциите може да има някои неточности. Обаче съм сигурна във верните проходи, тези които водят към яйцето. Възможно е да не са съвсем точни неверните, както и задънените; тях не съм изучавала така сериозно.
— Смятам, че това няма голямо значение — отговорих аз. — Ако зная верните, непознати ще са ми само другите, които няма за какво да използваме, освен ако трябва да се скрием при внезапно нападение.
Тя оцвети верните проходи със светещо червено, фалшивите със зелено… и се получиха много повече зелени линии, отколкото червени. Онзи, който е проектирал тази кула, трябва да е бил доста умен. Входът, който изглеждаше да е главен, отиваше нагоре, разклоняваше се и после отново се сливаше, като минаваше близко до залата с яйцето… след това слизаше надолу по един околен път и излизаше навън, подобно на „Насам е изходът“ от Р. Т. Барнъм.
Другите пътища водеха навътре и човек можеше така да се изгуби, че да не се оправи никога, дори и ако следва само лявата стена. Пътищата, маркирани с червено, също бяха сложни. Дори и след като знаеш къде се намира яйцето, трябва да намериш верния вход и можеш да изгубиш цяла година и следващия януари в безплодно търсене.
— Стар, била ли си някога в кулата?
— Не, милорд. Била съм в Карт-Хокеш. Но далеч, в Грото Хилс. Кулата съм виждала само отдалеч.
— Някой трябва да е бил в нея. Сигурно картата… не ти е изпратена… от твоите противници.
Отговори ми мрачно.
— Милорд, шейсет и трима смели мъже загинаха, за да ми осигурят информацията, която ти предоставям.
(Значи сега аз бях с шейсет и четвъртия!) Казах:
— Има ли някакъв начин да изуча само червените пътища?
— Разбира се, милорд. — Тя натисна някакво копче и зелените линии изчезнаха.
Посочих най-ниското ниво.
— Това е единствената врата от трийсет или четирийсет врати, която води до яйцето.
— Вярно е.
— Сигурно ще ни чакат точно зад тази врата, за да ни хванат.
— Изглежда вероятно, милорд.
— Хммм… — Обърнах се към Руфо:
— Руфо, имаш ли някое дълго, здраво и леко въже сред нещата които носиш?
— Взех едно, което Джоко използуваше за родана115. Като дебело въже за риболов е с якост на скъсване около хиляда и петстотин фунта.
— Браво!
— Помислих си, че може да ти дотрябва. Дълго е хиляда ярда.
— Добре. А нещо по-леко?
— Малко копринена корда за пъстърва.
За един час извършихме всичките приготовления, за които можах да се сетя, а лабиринта бях запомнил така добре, както помнех таблицата за умножение.
— Стар, мила, готови сме. Искаш ли да изречеш заклинанието си?
— Не, милорд.
— Защо не искаш? Най-добре е бързо да го сториш.
— Защото не мога, скъпи. Тези коридори не са истински. При тях винаги от голямо значение е определянето на точния момент, а той ще настъпи само за няколко минути, след около седем часа. После няколко седмици няма да има никакъв достъп.
Налегнаха ме мрачни мисли:
— Ако онези бабаити, които преследваме, знаят това, ще ни ударят още при излизането от коридора.
— Надявам се, че няма да стане така, милорд-шампионе. Те ще очакват да се появим откъм Грото Хилс, тъй като знаят, че имаме коридор някъде около тези хълмове… и аз наистина смятах него да използваме. А този коридор тук, дори и да знаят за него, е на такова лошо място… за нас… че те няма да очакват, че ще се осмелим да го използваме.
— През цялото време много ме успокояваш. Няма ли да ми съобщиш нещо друго, което ни очаква? Танкове? Кавалерия? Зелени гиганти с космати уши?