Тя ме погледна смутено.
— Каквото и да ти кажа, ще те подведа, милорд. Предполагам, че техните бойци ще бъдат механични конструкции, а не истински живи същества… което означава, че могат да представляват всичко. Но също така може всичко да бъде и илюзия. Казах ли ти за гравитацията?
— Мисля че не си.
— Прощавай, изморена съм и не помня. Гравитацията варира, понякога съвсем произволно. Едно водно ниво се изравнява понякога надолу, а после бързо скача нагоре. Има и други неща… и всяко от тях може би е илюзия.
Руфо каза:
— Шефе, ако нещо се движи, стреляй. Ако ли пък говори, клъцни му гърлото. Това премахва илюзиите. Не ти трябва програма; ще бъдем ние… и те. Така че щом не сме ние, убивай. Не се плаши.
Усмихнах му се.
— Не се плаша. О’кей, ще се безпокоим когато отидем там. Хайде да престанем с тези приказки.
— Да, милорд-съпруже — подкрепи ме Стар. — Най-добре е да поспим няколко часа.
Нещо в гласа й се беше променило. Погледнах я и ми се стори, че изглежда малко по-различна. Някак си по-малка, по-нежна, по-женствена и по-сговорчива от амазонката, която само преди два часа беше стреляла по един звяр, сто пъти по-тежък от нея.
— Добра идея — казах аз и бавно се огледах. Докато Стар скицираше лабиринтите на кулата Руфо беше опаковал багажа и… забелязах… беше сложил един матрак до едната страна на пещерата, а другите два до отсрещната, колкото се може по-далеч от първия.
Попитах я мълчаливо, като погледнах към Руфо и вдигнах многозначително рамене: „Това пък какво е?“
Погледът й, с който ми отговори, не казваше нито „да“, нито „не“. Вместо това тя извика:
— Руфо, лягай си, за да отпочине нещастният ти крак. Легни на другата страна. Или по корем, или с лице към стената.
За първи път Руфо изрази неодобрение към онова, което бяхме сторили. Отвърна остро, но не на онова, което беше казала Стар, а на онова, което си мислеше:
— Не си ме наела да гледам!
Стар ми каза толкова тихо, че едва успях да я чуя: Прощавай, милорд-съпруже. Стар човек е и си има своите капризи. След като си легне ще изгася светлините.
Прошепнах й:
— Стар, любима, все още не смятам да караме меден месец.
Тя ме погледна в очите.
— Твоя воля, моя любов.
— Да. Традицията изисква кана вино и питка. А не нахокване на придружител. Съжалявам.
Тя сложи нежната си ръка върху гърдите ми и ме погледна.
— Радвам ли се, милорд.
— Радваш се? — Не разбирах, защо го каза.
— Да. И двамата трябва да спим до утре сутринта. За да може твоята силна ръка да ни осигури още много утрини.
Почувствах се успокоен и се усмихнах.
— О’кей, моя принцесо. Но се съмнявам, че ще заспя.
— Ще заспиш.
— Искаш ли да се обзаложим?
— Чуй ме, любими. Утре… след като победиш… веднага отиваме в моята родина. Няма повече да чакаме, няма да има повече опасности. Искам да научиш езика, който се говори там, така че да не се чувстваш чужденец. Искам моята родина да стане и твоя. Ще бъде ли така добър милорд-съпругът да легне? Да легне по гръб и да ми позволи да му изнеса един урок по родния ми език? Ти ще спиш и ще научиш онова, което трябва.
— Е… идеята ти е чудесна. Но ти имаш по-голяма нужда от сън.
— Извинявай, милорд, но това не е вярно. Четири часа сън и съм кукуряк.
— Е…
Пет минути по-късно вече се бях опънал, загледан в най-красивите очи на света, заслушан в любимия глас, който говореше тихо на един непознат език…
Глава четиринадесета
Руфо ме разтърсваше по рамото.
— Закуска, шефе! — Той пъхна в едната ми ръка сандвич и халба бира в другата. — Това е достатъчно, за да се биеш, а обедът вече е опакован. Извадил съм ти чисти дрехи и оръжията. Щом закусиш, ще те облека. Но побързай. След няколко минути тръгваме. — Той вече беше облечен и препасан.
Прозинах се и отхапах от сандвича (аншоа, шунка и майонеза с нещо, което не приличаше нито на домат, нито на лист от салата)… и се огледах. Мястото до мен беше празно. Стар току-що беше станала и още не се беше облякла. Седеше, коленичила в центъра на стаята и чертаеше на пода някаква голяма скица.
— Добро утро, кречетало — казах аз. — Магическа фигура ли чертаеш?
Наведох се над нея и погледнах скицата. Не можах да разбера какво представлява, но не беше магическа фигура. Имаше три главни центъра, на места с бележки… Не можах да разпозная нито езика, нито пък почерка. Единственото смислено нещо, което можах да разбера от скицата беше, че прилича на хиперкуб, гледан отгоре.
— Закуси ли, мила?
— Тази сутрин нямам време.