— Виж се каква си измършавяла. Това тезеракт ли е116?
— Престани!
После тя отметна назад коси, вдигна очи и тъжно се усмихна.
— Съжалявам, скъпи. Всяка магьосница е развратница, това е сигурно. Но моля те не надничай над рамото ми. Трябва да го начертая по памет; загубих си книгите в тресавището… и сега ми е трудно. И повече не ме питай, много те моля. Можеш да разколебаеш увереността ми… а аз трябва да бъда абсолютно уверена.
Подгънах крак назад и се поклоних.
— Моля за извинение, миледи.
— Не се дръж така, скъпи. Целуни ме бързо… след това ме остави на спокойствие.
Наведох се над нея, лепнах й една висококалорична целувка с майонеза и я оставих на спокойствие. Докато довършвах сандвича и бирата, успях да се облека. После се отправих към една естествена ниша, малко встрани от преградата в коридора, която беше предназначена да служи за мъжка тоалетна. Когато се върнах, Руфо вече ме чакаше с меча и колана ми.
— Шефе, ще закъснееш за собствената си екзекуция.
— Надявам се.
Минута по-късно стояхме неподвижно, стъпили върху скицата. Стар — върху купчина павета, Руфо и аз — върху първото и третото стъпало. Двамата бяхме окичени с доста неща: аз с две манерки и с колана за сабята на Стар (закопчан на последната дупка), както и с моя; Руфо, провесил през рамо лъка на Стар и с два колчана, плюс санитарната й чанта и обяда. И двамата носехме под мишница големи лъкове; и двамата държахме в ръка извадени саби. Трикото на Стар висеше на колана ми отзад като рошава опашка, жилетката й издуваше корема на Руфо, а полуботушите и шапката й беше натъпкал по джобовете си… Имахме вид на хора, които се връщат от разпродажба на намерени вещи.
Макар и накичени, левите ни ръце, на мен и на Руфо, бяха свободни. Стиснали саби, обхващахме с поглед цялото пространство, а Стар ни държеше здраво за ръцете. Тя стоеше точно в центъра, разкрачена, стъпила здраво, облечена според изискванията на професионална магьосница. Не носеше дори и фуркет за коса. Изглеждаше великолепно с разпуснати коси, блестящи очи и румено лице. С мъка откъснах очи от нея.
— Готови ли сте, кавалери мои? — попита тя и в гласа й прозвуча възбуда.
— Готови! — потвърдих аз.
Aveq Imperstrix, nos morituri te117… — промърмори Руфо.
— Спри, Руфо! Тишина! — Тя започна да припява на непознат език. Настръхнах.
Стар спря, стисна още по-силно ръцете ни и извика:
— Сега!
Изведнъж се видях като герой на Буут Таркингтън в ситуацията на Мики Спилей.
Нямах време да изохкам. Пред мен беше онова нещо, което се канеше да ме посече, така че забих сабята си в корема му, след това я издърпах докато то се чудеше на коя страна да падне. После сервирах същото на приятелчето му. Друго едно беше клекнало и се опитваше да се прицели в краката ми. Нямах време да се усмихна и едва усетих леко подръпване на колана ми, когато Стар измъкна сабята си.
После видях как тя ръгна приятелчето, което се канеше да стреля в мен. Стар беше едновременно навсякъде, гола като жаба и два пъти по-подвижна. Изпитвах чувството, че сме в Спускащ се асансьор и неочаквано намалената гравитация сигурно щеше да ме разтревожи, ако имах време да й обърна внимание.
Стар се възползва от нея. След като промуши онзи приятел, който се опитваше да стреля в мен, тя прелетя над главата ми и и бодна във врата един нов натрапник, профучавайки над него.
Мислех, че помага на Руфо, но не можех да спра, за да погледна. Чух зад гърба си неговото грухтене и разбрах, че е на зор.
Изведнъж той извика: „Лягай“ нещо ме удари отзад по прегъвката на крака и аз се строполих… Така ме заболя, че едва не изревах, но разбрах, че е работа на Руфо. Беше легнал по корем до мен и стреляше по движеща се в равнината цел с нещо, което приличаше на пушка.
Стар също беше легнала, но не стреляше. Нещо беше пробило дупка в дясната й ръка, между лакета и рамото.
Около мен изглежда нямаше жива душа, но на четиристотин-петстотин фута виждам множество цели и един бързо разширяващ се отвор. Видях как нещо падна, чух едно „з-з-з-т“, и усетих миризма на изгоряло до мен. Една от онези пушки лежеше върху някакво тяло от лявата ми страна. Грабнах я и се опитах да разбера как се стреля. Имаше каишка за през рамото и тръба, която трябваше да бъде цев, нищо друго не ми беше познато.
— Стреля се ей така, мили мой. — Стар се сви до мен, влачейки ранената си ръка, а след нея оставаше кървава следа. — Хвани я като пушка и се прицели. Под левия ти палец има спусък. Натисни го. Това е всичко… никаква деривация, никакъв мерник.
И никакво ритане, както установих, когато се прицелих но една от тичащите фигури и натиснах спусъка. Появи се само едно малко облаче и целта падна. „Смъртоносен лъч“ или лазерен лъч, или кой знае какво… примерваш се, натискаш спусъка и някой там в далечината напуска играта с дупка в тялото.