Стигнахме до един остър завой наляво. Неочаквано спрях.
— Стар, на твоята скица това го нямаше. Не ми отговори. Повторих:
— Е, нямаше ли го? Или греша?
— Не съм сигурна, милорд.
— Аз пък съм. Хм…
— Шефе — каза Руфо, — напълно сигурен ли си, че влязохме точно където трябва?
— Сигурен съм. Може да не съм прав, но не съм несигурен… а ако съм сбъркал, ще погинем като пилци. Хм… Руфо, вземи лъка, сложи шапката си на него и точно когато надзърна я покажи ниско зад ъгъла. — Легнах по корем.
— Готов… сега! — Хвърлих бърз поглед, шест инча над пода.
Нищо не се виждаше, само гол проход.
— О’кей, следвайте ме! Излязохме иззад ъгъла и забързахме по коридора.
След няколко крачки спрях.
— Какво има? — запита Стар.
— Нещо лошо ли, шефе?
— Да. — Обърнах се и задуших. — По-лошо не може да бъде. Яйцето се пада горе — казах аз и посочих с пръст, — може би на двеста ярда… според чертежа.
— Това лошо ли е?
— Не съм сигурен. Беше в същата посока и ъгъл, когато тръгнахме, преди да завием по този проход. Значи сега трябва да е в дясно.
Руфо каза:
— Виж, шефе, защо просто не следваме проходите, които си запомнил? Може би не си запомнил всяко малко…
— Млъкни! Наблюдавай напред по прохода. Стар, застани в ъгъла и гледай мен. Ще опитам нещо.
Отидох в първата част на прохода, после се върнах. Малко преди завоя продължих напред със затворени очи.
След като направих десетина стъпки спрях и отворих очи.
— Потвърждава се — казах на Руфо.
— Какво се потвърждава?
— Че в прохода няма завой. — Посочих към завоя.
Руфо изглеждаше разтревожен.
— Добре ли си, шефе? — Опита се да сложи ръка на челото ми.
Отдръпнах се.
— Нямам температура. Елате и двамата. — Върнахме се около петдесет фута зад онзи прав ъгъл и спряхме. — Руфо, пусни една стрела покрай онази стена пред нас към завоя. Изстреляй я така, че да удари отсрещната стена на височина десет фута.
Руфо въздъхна, но направи както му казах. Стрелата излетя и изчезна в стената. Руфо вдигна рамене:
— Трябва да е много мека тази стена. Изгубихме една стрела, шефе.
— Може би. Моля те да ме следваш. — Отново завихме и намерихме изстреляната стрела на пода, малко по-нататък от мястото, където беше извивката. Казах на Руфо да я вземе, той я огледа внимателно, после я сложи в колчана. Не каза нищо. Продължихме да вървим.
Стигнахме до едно място, където стъпалата водеха надолу.
— Внимавайте с първото стъпало, — извиках аз. — Най-напред го опипайте и внимавайте да не паднете.
Стъпалата бяха нормални… с изключение на това, че според вроденото ми чувство за ориентация ние се изкачвахме. Затворих очи за една бърза проверка и установих, че наистина се изкачвах, само дето имах оптическа измама за слизане. Беше като в онези зали с „криви огледала“ в парковете за развлечение, където „равният“ под е всичко друго, но не и равен…
Престанах да поставям под съмнение скицата на Стар и проследих мислено пътя независимо от зрителните възприятия. Когато коридорът се раздели на четири, докато според онова, което бях запомнил, трябваше да се раздели само на две, без да се колебая затворих очи и се оставих да ме води обонянието… и в ума ми яйцето стоеше там, където си му беше мястото.
Ние обаче не приближавахме непременно яйцето с всяка извивка и с всеки избегнат завой; в смисъл, че правата линия не е най-късото разстояние между две точки… не винаги. Пътят беше усукан като черва; архитектът беше използвал за изграждане на прави ъгли не винкел, а осморка. Още по-лошо беше, че всеки път, когато се „качвахме“ по стълби… според скицата… попадахме в гравитационна аномалия, която напълно ни обръщаше и най-неочаквано се оказваше, че се плъзгаме по тавана.
Всъщност нямаше нищо страшно, с изключение на това, че по-късно бивахме изхвърляни от тавана на пода. Облещил очи, аз помагах на Руфо да събере стрелите, след което отново тръгвахме. Все повече се приближавахме към бърлогата на Неродения… и яйцето.
Проходите започнаха да стават по-тесни и каменисти, фалшивите извивки — малки и трудни за преодоляване… а светлината започна да намалява.
Това не беше най-лошото. Не се страхувам от тъмни и тесни места, освен само от един асансьор в универсалния магазин „Всичко за един долар“, от който изпитвам клаустрофобия. Започнах обаче да усещам плъхове.