— Християнин ли си? — попита ме той.
— Теб какво те засяга?
— Нищо. Кръвта си е кръв, какъвто и да си. Ако си християнин, изповядай се. Ако си езичник, помоли се на фалшивите си богове. Няма да ти разреша да кажеш повече от три строфи. Аз обаче съм сантиментален, обичам да зная кого убивам.
— Американец съм.
— Това окръг ли е? Или пък е болест? Какво правиш в Хокс?
— Хокс или Хокеш?
Той вдигна нагоре очи, а върхът на рапирата му дори не потрепна.
— Хокс, Хокеш… въпрос на география и на акцент.
Този chateau122 едно време беше в Карпатите, така че е Хокеш, ако това ще направи смъртта ти по-лека. Ела сега, хайде да попеем.
Той се премести бързо и плавно напред, а сабите ни иззвънтяха, когато парирах атаката му в шеста позиция и нанесох контраудар. После той контрира… отстъпих и се върнах на първоначална позиция. Фразата123 беше толкова гладка, толкова дълга и комбинативна, че един зрител би могъл да си помисли, че се провежда състезание за златната шпага.
Но аз знаех! Първото мушване трябваше да ме убие и такава беше мисълта му през всеки един ход по време на цялата фраза. В същото време той ме разучаваше, проверяваше силата на моята китка, търсеше слабите ми места, разузнаваше дали се плаша от ниската линия и внезапното връщане към висока. Опитваше по най-различни начини да ме обезоръжи. Не нанесох удар, нямах такава възможност. Всяка част на фразата ми беше наложена, аз просто отговарях, опитвах се да остана жив.
Бяха ми достатъчни три секунди, за да разбера, че насреща си имах изключителен фехтовач, с китка като стомана и въпреки това достатъчно гъвкава, за да удря като змия. Той беше единствения фехтовчик, който някога съм срещал, използващ първа и осма позиция така леко, както шеста и четвърта. Всеки ги изучава и всичките ми учители са ме карали да ги практикувам толкова, колкото и останалите… но повечето фехтовачи не ги използват. А когато са принудени, го правят несръчно и обикновено губят една точка.
Щях да загубя не точка, а живота си… разбрах това много преди края на тази дълга първа фраза.
Обаче след първия сблъсък идиотът започна да пее!
Горното продължи достатъчно дълго, за да мога да направя най-малко почти трийсет успешни опита да спася живота си. При последната строфа той се отскубна така плавно и неочаквано, както беше атакувал.
— Хайде, хайде, момче! — каза той. — Подемай! Сам ли ще ме оставиш да пея? Да не искаш да умреш като клоун пред очите на дамите? Пей… кажи довиждане с последната си рима, която ще изпревари предсмъртното ти хъркане. — Той удари с десния си ботуш една стъпка на фламенко125. — Опитай! И в двата случая цената е еднаква.
Не сведох очи, за да видя кракът, който отмери стъпката. Това е стар номер, някои фехтовачи правят танцови стъпки при всяко придвижване напред, при всяка маневра, с надеждата, че този шум ще стресне противника, ще нарущи ритъма му или ще го накара да отскочи назад и по този начин ще спечелят точка. Ако бях отклонил погледа си само за миг, щях да падна прободен, преди дори да успея да кажа копче.
По-лошото беше, че всеки момент Стар щеше да се подаде зад мен от онази миша дупка и с появяването си можеше да бъде убита, дори и да успеех в същия момент да го намушкам. Но все пак можех да го накарам да се обърне… Моята любима беше практична жена; никакво „спортменство“ няма да й попречи да забие смъртоносното си жило в гърба му.
Не можех обаче да си позволя да се протегна много напред, защото вече ме беше мушнал над лакета. Само кървава драскотина, която Стар ще излекува за броени минути… но не след дълго китката ми ще отмалее и това щеше да се окаже неблагоприятно за ниските удари. От кръвта дръжката на сабята става хлъзгава.
— Първата строфа — казах аз, пристъпвайки напред почти без да атакувам, по-скоро като за поздрав. Той я уважи, не атакува, играейки си с края на моята сабя, симулирайки малки атаки и контраатаки.
Точно това исках. Започнах да го заобикалям отдясно, като рецитирах… и той ме пусна:
123
Съчетание на няколко действия с оръжието и тялото, завършващо с мушкане или удар — бел.пр.