— Събуди се, Гордън, прибирай си задника вътре. В опасност си.
Наистина бях в опасност. Това разбрах веднага, щом влязох в офиса. В устата ми миришеше на бълвоч и се чувствах ужасно… сякаш цяло стадо мръсни водни биволи бяха минали през мен.
Първият сержант не ме погледна, когато влезе вътре. Остави ме да стоя прав и да се потя. Вдигна глава и ме огледа от горе до долу, преди да проговори.
После започна бавно, осигурявайки ми време добре да възприема всяка дума.
— Закъснение от отпуск, тероризиране и обиждане на местни жени, неразрешено използуване на държавна собственост… скандално поведение… неподчинение и неприличен език… съпротива при опит за арестуване… удряне на военен полицай… Гордън, защо не открадна и кон? Крадците на коне ги бесим. Тогава всичко щеше да е много по-просто.
Засмя се на собственото си остроумие. Старото копеле винаги се мислеше за много остроумен. Беше прав, донякъде.
Не ми пукаше какво казва. Малко по малко разбрах, че всичко беше сън, просто един от онези сънища, които напоследък имах толкова често. Желаех да се махна от тази проклета джунгла. Дори тя не беше реална. Моята… как се казваше?… дори името й бях измислил. Стар. Моята Щастлива Звезда… О, Стар, скъпа, ти не си!
Той продължи:
— Виждам, че сам си свалил нашивките. Е, това спестява време. Това е единственото добро нещо в постъпката ти. Без униформа. Небръснат. И дрехите ти са мръсни! Гордън, ти си позор за армията на Съединените щати. Това ти е известно, нали! Няма да ти се размине. Без документи за самоличност, без паспорт, с чуждо име. Е, Евелин Сирил, момчето ми, сега ще използваме собственото ти име. Официално.
Той се обърна на въртящия се стол… не беше си вдигал задника от него, откакто го бяха изпратили в Азия.
— Само едно нещо ми е чудно. Откъде взе това? И какво ти даде право да се опиташ да го откраднеш? — Той кимна към картотечния шкаф зад бюрото.
Познах онова нещо там, въпреки че последния път, когато си спомням, че го видях, беше боядисано златно, докато сега беше покрито с онази черна лепкава мърсотия, каквато има в Югоизточна Азия. Тръгнах към него.
— Това е мое!
— Не, не! — каза той строго. — Гори, Гори, момче. — Той премести футболната топка назад. — Това, че си го откраднал, не означава, че е твое. Взех го като доказателство. За твое сведение, фалшиво геройче, докторите мислят, че той ще умре.
— Кой?
— Какво те интересува? Две парчета от човек, чието име дори не си знаел, когато си го напердашил. Не можеш да скиташ наоколо и да пердашиш местните жители, само защото се чувстваш много сърцат… те имат права, може би не си чул за това. Имаш право да ги биеш само когато и където ти се каже.
Неочаквано той се усмихна. От това не стана по-симпатичен. С дългия си остър нос и малки свински очички изведнъж разбрах, колко много прилича на плъх.
Но той продължи да се усмихва и каза:
— Евелин, момчето ми, може би си избързал, като си свалил нашивките.
— А?
— Да. Може би има начин да се измъкнеш от тази каша. Седни. — Той повтори строго. — Седни! — казах. — Ако успея, просто ще те изпратим в осмо отделение, ще забравим… всичко и ще се отървем от теб. Но командирът на ротата има друга идея… наистина блестяща, с която може да закрие цялото ти досие. За тази вечер се планира едно нападение. Така че… — той се наведе, извади от бюрото си бутилка „Четири рози“ и две чаши, и сипа. — Вземи едно питие.
Всички знаеха за тази бутилка… всички, освен командира на взвода, може би. Но никой не знаеше първият сержант някога да е предлагал на някого питие… освен един път, когато беше казал на жертвата си, че е докладвал за него във военния съд.
— Не, благодаря.
— Хайде, вземи. Клин клин избива. Ще ти трябва. После вземи един душ и се приведи в приличен вид, преди да се явиш при командира на ротата.
Станах. Искаше ми се това питие, нужно ми беше. Бих се съгласил и на най-долнокачествено уиски… а „Четири рози“ беше съвсем реномирано… бих се съгласил и на огнена вода… как й беше името?… която се използва да направиш бързо главата.
Не исках обаче да пия с него. Изобщо нищо не бих пил с него. Нито пък бих ял нещо.
Заплюх го в лицето.
Беше така шокиран, че започна да омеква. Извадих сабята си и го намушках.
С тъмни се, но аз продължавах да лежа, понякога идвайки на себе си, друг път не.
Глава шестнадесета
Някой ме разтърсваше за рамото.
— Събуди се!
— Остави ме на мира!
— Трябва да се събудиш. Шефе, моля те събуди се!
— Да, мили мой… моля те!
Отворих очи, усмихнах й се, после се огледах. Каква касапница! По средата, близко до мен, имаше черен стъклен стълб, дебел и около пет фута висок. Отгоре на него се намираше яйцето.