— Глупости. Ще дойдеш, зная. Къде и кога, Стар? Няма значение „къде“… само „кога“. Да оставим това парти и да тръгваме още сега!
Изведнъж тя помръкна.
— Мили, знаеш, че не мога. Още не съм минала и една трета от обучението.
— Трябваше да счупя онова яйце, когато го намерих.
— Не се сърди, скъпи. Хайде да отидем на партито и да се забавляваме.
Отидохме. Пътуването в Центъра се осъществява чрез разпределители и изкуствени „коридори“, които не изискват никаква „магия“ (или може би са още по-голяма). Крайната цел се задава подобно на етажа в асансьора, така че няма никакъв проблем с трафика в градовете… нито хиляди други неприятни неща; хората въобще не се показват в транзитните градове. Тази вечер Стар реши да слезем малко преди крайната точка. Повървяхме малко из парка и влязохме. Тя знаеше колко добре приляга трикото на дългите й крака. Въртеше си задника като индуска.
Човече, каква сензация предизвикахме! В Центъра не се носеха саби, с изключение само на особени посетители. Лъковете и стрелите също са голяма рядкост. Бяхме такава гледка, като кръстоносец с пълни рицарски доспехи на Пето авеню.
Стар беше щастлива като дете. Аз също. Чувствах мускулите на ръцете си като от стомана и бях готов да тръгна на лов за дракони.
Балът не се различаваше от тези на Земята. (Според Руфо, всички раси имаха навсякъде едни и същи основни развлечения: събиране на тълпи за танцуване, пиене и клюкарстване. Той твърдеше, че ергенският гуляй и женското парти са симптоми на нездрава култура. Не спорих.)
Слязохме важно по голямото стълбище, музиката спря да свири, хората втренчиха очи и онемяха… и Стар беше доволна, че е забелязана. Музикантите отново взеха инструментите си, а гостите изпаднаха в онази сервилна любезност, отправяна обикновено към принцесата. Но все още бяхме обект на внимание. Мислех, че историята с търсенето на яйцето е държавна тайна, тъй като никога не бях чул публично да се споменава. Но дори и да се знаеше, очаквах, че подробностите са известни само на нас тримата.
Не беше така. Всички знаеха какво означават тези костюми и дори нещо повече. Бях на бюфета, пийвах си коняк и отхапвах от един сандвич дагууд140 собствено изобретение, когато до мен се приближи една хубава сестра на Шехеразада от човешка раса, но различна от нашите. Беше покрита с рубини, с размерите на палец, и носеше приемливо плътна рокля. Дребничка, босонога, тежеше може би един и двайсет, а кръстът й беше под петнайсет инча, което правеше несъразмерни останалите й измерения, нещо съвсем ненужно. Беше брюнетка с най-монголоидните очи, които някога съм виждал. Приличаше на хубава котка и ме гледаше така, както една котка гледа птичка.
— Сама съм — съобщи тя.
— Говори.
— Сверлани. Свят… — (Името и кода… не можах да чуя.) — Студент диетолог, математико-сибарит141.
— Оскар Гордън. Земя. Войник. — Пропуснах да кажа „войник на Съединените Щати на Земята“; тя знаеше кой бях.
— Въпроси?
— Питай.
— Сабя?
— Да.
Тя я погледна и зениците й избледняха.
— Е-беше сабята унищожи защита яйце? — („Тази сабя тук от онези теоретически аномалии ли е, включени в преходите между вселените, сабята, с която е убит Нероденият?“ Двойното време на глагола, настояще-минало, приема и отхвърля концепцията, че идентичността е безсмислена абстракция… това ли е сабята, която действително си използувал, в обичайния смисъл, и не ме будалкай, войник, аз не съм дете.)
— Беше-е — съгласих се аз. (Аз бях там и гарантирам, че бях е нея по целия път до тук, така че това е тя.)
Тя ахна и зърната на гърдите й щръкнаха. Около тях беше нарисувана, или може би татуирана, мулти универсална конструкция, наречена „Стената на Троя“. Така силна беше нейната реакция, че защитата на Илион142 отново се обезвери и „Стената на Троя“ се снижи с няколко милиметра.
— Пипа? — каза тя умолително.
— Пипа.
— Пипа два пъти? (Моля, може ли да я взема, така че да я почувствам? Много моля, най-почтително! Зная, че искам прекалено много, и ти имаш право да ми откажеш, но обещавам, че няма да я повредя… те използуват много думи, но същността е в начина на изказ.)
Не ми се щеше да й я дам, не и Лейди Вивамъс. Не съм човек, който може лесно да бъде измамен от хубави девойки.
— Пипа… два пъти — неохотно се съгласих аз. Измъкнах я от ножницата и й я подадох, готов да я грабна, преди да е извадила нечие око.
Тя я взе предпазливо, опулила големите си очи и отворила уста, хвана я за предпазителя, вместо за дръжката. Трябваше да й покажа как се държи. Ръката й беше прекалено малка, за да я обгърне.