— Стар, нима ще сториш това!
— А защо не, скъпи?
— Да разрушиш цялата къща, за да ми дариш поток с пъстърва? Във всеки случай, мила, моята идея беше не да докараш онзи поток тук, а ние да отидем там. Да си направим една ваканция. Тя въздъхна.
— Как бих желала една ваканция!
— Стар, днес пак си имала въплътяване. Гласът ти е различен.
— Ще премине, Оскар.
— Стар, много често го правиш. Това те състарява.
— Може би. Но както знаеш, аз съм тази, която трябва да прецени колко често да го правя.
— Не зная! Ти можеш да преценяваш цялата тази проклета система… но аз, твоят съпруг, трябва да преценя дали не се претоварваш… и да те спра.
— Скъпи, скъпи!
Имаше много такива случаи.
Не я ревнувах. Духът на моето дивашко минало остана в Невя и повече не бях преследван от него.
Центърът не е място, на което има вероятност да ме сполети такъв дух. В него има толкова много сватбени обичаи, колкото и култури… хиляди. Те взаимно се балансират. Някои хора тук са моногамни по инстинкт, каквито казват, че са лебедите. Така че това не може да се класифицира като „целомъдрие“. Както куражът представлява храброст само пред лицето на страха, така и целомъдрието е правилно поведение пред лицето на изкушението. Ако няма изкушение, няма да има и целомъдрие. Но тези ортодоксални защитници на моногамията не представляваха заплаха. Ако някой направи от незнание предложение на някоя от тези непорочни дами, той не рискува нито да бъде напердашен, нито пък да бъде промушен с нож. Тя просто ще отхвърли предложението му и спокойно ще си продължи разговора. Без значение е дали нейният съпруг ще дочуе нещо. Ревността е непозната сред тази раса, която по природа е моногамна. Не че някога съм пробвал — за мен те изглеждаха… и миришеха… на развалени кнедли. Там където няма изкушение, няма и целомъдрие.
Но аз имах не една възможност да манифестирам своето „целомъдрие“. Онова котенце с кръстче като на оса така ме изкуши! Научих, че тя била възпитана в култура, според която жените не са в състояние да се омъжат докато не докажат, че могат да забременеят, както е в някои части на Южните Морета и на някои места от Европа. Тя не нарушаваше никакво табу на племето си. Още повече бях изкушен от едно друго девойче, едно сладурче с хубава фигурка и добро чувство за хумор, една от най-добрите танцьорки във всички вселени. Тя не написа своето предложение на тротоара, но ми подсказа по един недвусмислен начин, използувайки умело еротичния жаргон че нито е заета, нито пък е безразлична.
Беше вълнуващо. Като честен „американец“ се заинтересувах чрез други хора за обичаите в нейното племе и научих, че макар да държат строго на брака, все пак са достъпни. Както се казва „прозорецът е отворен, макар вратата да е заключена“.
Ето защо се изплаших. Постарах се да си изясня фактите и установих, че всяка една от жените, която ми се предлагаше, всъщност изгаряше от любопитство да разбере какво представлява в леглото съпругът на Стар. Сладката малка Жай-е-ван беше една от онези, които не носеха дрехи. Те си й растяха по тялото; от върха на носа до мъничките палци на краката беше покрита с мека, сива козина, изключително наподобяваща на чинчила. Великолепна.
Не ми даде сърце, беше много мило дете.
Това свое изкушение признах пред Стар… и Стар спокойно ми каза, че сигурно съм имал памук в ушите. Жай-е-ван беше забележителна майсторка дори и сред своите хора, оценена като най-талантливата почитателка на бог Ерос.
Стоях изплашен. Една лудория с такова сладко дете трябва да включва любов, поне малко, но не това ме плашеше; просто онази хубава козина… заедно със страха, че лудорията с Жай-е-ван може да се превърне в любов и тя няма да може да се ожени за мен, дори и Стар да ме освободи.
И да не ме освободи… Центърът няма закони, които да забраняват полигамията. В повечето религии има закони против едно или друго, но тук съществуваше смес от култури и безкрайно много религии, които се отричаха едни други. Културолозите определят следния „закон“ за религиозната свобода, който, твърдят те, е неизменен: Религиозната свобода в един културен комплекс е обратно пропорционална на силата на най-силната религия. Предполага се, че това е един случай на обща неизменност, че всички свободи възникват от културни конфликти, защото един обичай, който е противоположен на неговото отрицание, е задължителен и винаги е считан за „природен закон“.
Руфо не беше съгласен. Той каза, че неговите колеги дефинират като уравнения неща, които не могат да се измерят и че всъщност дефинират… празноти в техните мозъци!… и че свободата никога не е била нещо повече от щастлива случайност, защото всички човешки раси се страхуват от свободата не само на съседите си, но дори от собствената си свобода и винаги, когато е възможно, я потъпкват.