Дали някога са се изправяли на сцената пред ревяща десет хилядна тълпа? Не. Но той — да. Завиждаха, всички му завиждаха. Само затова го държаха тук, далеч от публиката, далеч от музиката, далеч от наркотиците.
Той се огледа. Стените бяха облепени с тапети на сини и сиви цветчета. Дебел, сив килим покриваше пода, прозорците гледаха на юг. Подходящи по цвят пердета се опитваха да прикрият решетките на прозорците. Част от стаята беше обзаведена като гостна с два дивана с възглавници и едно кресло с висока облегалка. Весел цветен водопад се изливаше от плетена кошница на масичката за кафе. Върху стилно копие на бюфет от деветнадесети век имаше телевизор, видеокасетофон и стереоуредба. „Ъгъл на развлечения“ — горчиво помисли Стиви. Не му беше до забавления.
Защо са го оставили толкова време сам? Защо е сам? Струваше му се, че се задушава. Вратата се отвори и той почувства облекчение.
При всяко посещение Брайън с усилие прикриваше отвращението си от вида на приятеля си. Не спираше погледа си върху оредялата му, посивяла коса, дълбоките бръчки около очите и устата на Стиви. Не поглеждаше и слабото крехко тяло — тяло, смалило се от злоупотреба, както би се смалило след години от възрастта.
Но най-вече не обичаше да гледа Стиви, за да не вижда собственото си бъдеще. Богат, разглезен и безпомощен старец.
— Как е?
Усмивката на Стиви беше искрена, защото беше благодарен за компанията.
— О, страшно се забавлявам! Можеш да се включиш и ти.
От предложението тръпки полазиха по гърба на Брайън.
— Ще си съперничим пред дългокраките сестри. — Отвори кутия „Годива“ от пет лири, съвсем подходяща за известната слабост на наркоманите към сладкото. — Заприличал си почти на човек, синко.
— Да. Мисля, че истинското име на д-р Метиус е Франкенщайн. И какво става навън?
Разговаряха трудно и прекалено учтиво, а Стиви лакомо ядеше покритите със сметана и ядки шоколадови бонбони от кутията.
— Пит отдавна не се е отбивал — каза Стиви накрая.
— Претоварен е. — Нямаше смисъл да му обяснява, че Пит е зает до гуша да се оправя с пресата и спонсорите. Американската лига „Девъстейшън“ за турнето бе анулирана.
— Искаш да кажеш, че е бесен.
— Донякъде. — Брайън отчаяно се нуждаеше от цигара. И му се пиеше. — Откога започна да се притесняваш за тези неща?
— Не ми пука. — Но всъщност му пукаше. Всяко напомняне болеше като незараснала рана. — Не знам какво толкова го стяга чепикът за това. Той се измъкна с обяснение за пресата. Вирусна пневмония, нали?
— Изглеждаше най-приемливото — започна Брайън.
— Сигурно, сигурно, за да нямате проблеми. За да нямате шибаните си проблеми. Не искате публиката да знае, че старият Стиви е попрекалил доста и е решил да си пръсне черепа.
— Хайде, Стиви.
— Студено ми е. — Едва сдържа сълзите на самосъжаление. — Само че ме боли, Бри, наистина ме боли. Не иска да дойде да види наркомана. Подхвърляше ми но някоя доза, когато се страхуваше, че няма да мога да свиря без нея, но сега не иска да ме види.
— Никога не си ми казвал, че ти е давал наркотици.
Стиви наведе очи. Беше малка тайна. Човек винаги има по някоя малка тайна.
— От време на време, когато нещата се затягаха и източниците ми пресъхваха. „The show must go on“41, нали? Шибаното шоу винаги продължава. Така че той ми пробутваше хероин, силно негодуваше и след приключване на шоуто ме връщаше обратно на места като това.
— Никой от нас не е знаел, че е било толкова лошо.
— Не, никой от нас не е знаел. — Забарабани с пръсти върху капака на кутията бонбони. — Спомняш ли си Уудсток, Бри? Господи, какво време! Двамата с теб, упоени от наркотика, седим в гората и слушаме музика. Господи, каква музика! Как стигнахме дотук?
— Бих искал да знам. — Брайън измъкна ръце от джобовете си, след това отново ги напъха. — Слушай, Стиви, ще се измъкнеш от тук. По дяволите, та ти сега си на мода. Всичко е пресъхнало, замряло. Отново се усмихна с усилие. — Трябва да приключим с осемдесетте.
— Работа само за мен, винаги на ръба между два периода. — Грабна ръката на Брайън. — Слушай, трудно е, разбираш ли? Човече, наистина е трудно!
— Знам.
— Не знаеш, защото не си тук. — Нямаше сили дори да се ядоса. — Може би ще се справя този път, Бри, но ми трябва помощ.
— Нали затова си тук.
— Добре де, добре, затова съм тук. — По дяволите, повръщаше му се от баналности и добри пожелания. — Но не е достатъчно. Трябва ми нещо, Бри! Би могъл да ми бутнеш два грама кокаин. Колкото да се справя.
Не го молеше за пръв път. Брайън си помисли с болка, че няма да е за последен.