— Да. — Лу замислено притисна основата на носа си. Не беше сигурен дали главоболието се дължи на напрежението, или на оглушителната музика в залата. — Всички знаят. — Нали беше успял да се пребори с три пресконференции.
— Защо имат охрана? — Пожела да узнае Майкъл.
— Каква охрана?
— Тази. — Докато баща му сядаше на шофьорското място, Майкъл посочи към четирима мъже с тъмни костюми и широки рамене, близо до входа на сградата,
— По какво разбра, че са охрана?
— Хайде, де! Можеш да ги наречеш и ченгета. Дори ченгета под наем.
Лу не знаеше дали да се намръщи, или да се засмее. Как ли би се почувствал капитанът, ако научи, че единадесет годишни хлапета разпознават цивилните ченгета.
— За да не допускат хората да правят скандали и за да не ги нападат. А и малкото момиче — добави Лу. — Някой може да го отвлече.
— Искаш да кажеш, че ги охраняват през цялото време?
— Да.
— Кошмар — промърмори Майкъл. Вече не беше сигурен, че желае да стане рокзвезда. — Мразя да ме наблюдават хора през цялото време. Как би могъл да имаш някакви тайни?
— Трудно е.
Докато баща му се отдалечаваше от тротоара, Майкъл хвърли последен поглед назад.
— Ще отидем ли в закусвалните Макдоналд?
— Да. Разбира се.
— Предполагам, че тя не би могла да отиде там.
— Коя?
— Малкото момиче. Ема. Предполагам, че тя не би могла да отиде в Макдоналд.
— Не. — Лу разроши косата му. — Предполагам, че не може.
Само след няколко минути Майкъл седеше с хамбургер със сирене, пържени картофи и шейк. Лу отиде до телефонната кабина. През прозореца на кабината виждаше Майкъл да добавя кетчуп на хамбургера си.
— Кесълринг — каза той. — Връщам се след час.
— Лоша новина те кача, Лу.
— Какво се е случило?
— Флетчър — твоят човек с пиците.
— Не се ли е върнал в Лос Анджелис?
— Пристигнал е. Изпратих двама униформени полицаи тази сутрин. Изглежда, са закъснели с шест часа. От толкова време е бил мъртъв.
— Мамка му!
— Изглежда като от свръх доза наркотици. Намерихме у него висококачествен хероин. Очакваме доклада на следователя.
— По дяволите! — Удари силно с ръка по стената на кабината, така че минаващата отвън майка накара трите си деца да се разбързат. — Момчетата от лабораторията прегледаха ли хотелската му стая?
— Огледаха всичко.
— Дай ми адреса. — Порови за бележника си. — Ще оставя момчето си вкъщи и после ще се отбия там.
Лу си записа, изруга отново и окачи слушалката. Отвори вратата и за да се успокои поне малко, се облегна на нея. През прозореца виждаше как синът му се справя с хамбургера.
Глава 13
Девическо училище „Сейнт Кетрин“, 1977
„Още две седмици! — мислеше си Ема. — Още две дълги, скучни, отвратителни седмици!“ След това започва лятната ваканция. Ще се види с баща си, Джоно и останалите. Щеше да диша, без да й се напомня, че дишането е дар от Бога. Щеше да мисли, без да я предпазват от нечисти помисли. Доколкото можеше да разбере, монахините имаха твърде много нечисти помисли, защото иначе не биха били толкова сигурни, че всеки друг ги има.
За няколко безценни седмици щеше да се върне в реалния свят. Ню Йорк! Ема затвори очи и се опита да си представи от тихата си стая грохота и напрежението на този град. С въздишка се отпусна на бюрото. Ако я видеше сестра Мери Алис, би счупила линията на гърба й. Не залягаше над спреженията на френските глаголи, както би могло да се предположи, а гледаше към зелените поляни й високите каменни стени, които отделяха училището от грешния свят.
Помисли си, че частица от тоз грешен свят бе проникнала и тук. Тя беше грешна. Мариан Картър, с която деляха стаята, беше също такава грешница. Без Мариан дните й в „Сейнт Кетрин“ биха били истинско мъчение.
Като си помисли за своята забавна червенокоса съквартирантка и най-добра приятелка, Ема се засмя. Тя със сигурност беше грешница и дори в момента се покайваше за последното си прегрешение. Карикатурата, която Мариан беше нарисувала на игуменката, й струваше два часа чистене на баните.
Ако не беше това момиче, тя вероятно би избягала, въпреки че едва ли имаше къде да отиде.
Искаше й се да замине при баща си, но той веднага щеше да я върне обратно.
Не беше честно. Щеше да навърши тринадесет години, а бе затворена в това допотопно училище да спряга глаголи, да зубри катехизис и да прави дисекции на жаби. Отвратително.
Не мразеше монахините. Може би само надзирателката — сестра Имакюлита14. Но коя от ученичките не я мразеше — заради синкавите устни, голямата брадавица й удоволствието, с което им възлагаше допълнителна работа и за най-дребното провинение. Обаче, когато сподели с татко за сестра Имакюлита, той само се засмя.