— На баща ви няма да хареса, ако се возите с непознати.
— Майкъл не ми е непознат. — Не й беше приятно да им говори с такъв тон, но не можеше да се остави да я унижават пред Майкъл. — Баща ми също го познава. Баща му е капитан в полицията. — Нахлузи си тениската с цветовете на небесната дъга над банския. — Вие и без това ще ни следвате. — Тя се обърна и се върна при Майкъл, който чакаше със сърфовете в ръце.
— Не се тревожи. — Суини постави ръка на рамото на Мастърс. — Нека да дадем на детето малко свобода.
Бензинът му беше на свършване, когато се изкачи пред високата желязна ограда в Бевърли Хилс. Видя изненадата, изписана върху лицето на пазача, преди да включи автомата и вратите да се отворят. Когато потегли по широката алея, съжали, че е само по сандали и старата фланела върху банския си.
Къщата беше от розов камък и бял мрамор, четирите високи етажа заемаха повече от един акр18. Входните врати бяха с двойни сводове и стъклописи. Не знаеше дали да се разсмее, или да се учуди на пауна, който пристъпваше важно по тревата.
— Хубаво място.
— То е на П.М. Или на жената на П.М. — И самата Ема се почувства неловко от мраморните лъвове в естествен ръст, които очертаваха входа. — Принадлежало е на някого от киното… никога не можах да запомня кой… но Енджи го повтаря непрекъснато. Тя снима филм в Европа, така че ние останахме няколко седмици. Имаш ли време да влезеш вътре?
— Ъъ, да. Имам време. — Погледна намръщено пясъка по краката си. — Ако мислиш, че е добре.
— Разбира се. — Тя излезе от колата — същият Чевъл–68, с който Лу някога беше карал сина си до репетиционната зала.
Изчака Майкъл да свали сърфа от багажника и се заизкачва по стълбите. — Ще трябва да кажа на татко какво се случи. Нали нямаш нищо против, ако омаловажа нещата. Нали разбираш?
— Да. — Усмивката му накара сърцето й да забие. — Родителите винаги драматизират нещата. Но мисля, че не могат иначе.
Отвори вратата и отвътре се разнесе музика. Някой свиреше на пиано. Ема пое борда си от него и го опря на стената.
— Те са тук отзад. — Неуверено хвана ръката на Майкъл и го поведе по широкия бял коридор.
Никога не беше виждал такава къща, макар че не смееше да го признае. Сводести портали водеха от стая в стая, в които абстрактни рисунки се връзваха като налудничави петна върху белите стени. Дори подът беше бял и Майкъл не можеше да се освободи от усещането, че се движи в параклис.
Изведнъж над камината от бял камък видя портрет на една богиня: руса, с глезено издадени напред устни, с бяла дреха на пайети, плъзгаща са предизвикателно над пищните й гърди.
— Страхотна е.
— Това е Енджи — обясни му Ема. Неволно присви устни. — Жената на П.М.
— Да. — Обзе го странното усещане, че очите на портрета са живи и са насочени жадно към него. — Аз, ъъъ, гледах последния й филм. — Без да добави, че след това го измъчваха еротични сънища. — Върховна е.
— Да, така е. — Въпреки че не бе навършила и тринадесет години, Ема разбра какво искаше да каже с това „върховна“. Нетърпеливо дръпна ръката му и го поведе нататък.
Влязоха в единствената стая, в която тя се чувстваше уютно. В тази огромна къща-мавзолей това бе единственото място, обзаведено по вкуса на П.М. Бе боядисана в топли тонове — умело се съчетаваха червено, синьо и златисто. Върху камината бяха наредени музикалните награди, а по стените висяха златни плочи. На перваза имаше саксии с цветя. А за двете лимонови дръвчета П.М. се грижеше сам.
Баща й седеше пред красив стар малък роял, с който беше сниман филмът, чието заглавие не си спомняше. Джоно беше до него, пушейки обичайната френска цигара. По пода бяха разпилени нотни листове, върху масичката за кафе имаше голяма кана с лимонада. Чашите с топящи се парчета лед бяха оставили вече два кръга върху дървото.
— Ще запазим ритъма в целия преход — заяви Брайън. — Ще задържим бързо темпо, включват се струните и духовите, но китарата ще бъде доминиращата.
— Чудесно, но ритъмът все още не е верен. — Джоно избута ръцете на Брайън. Диамантите на двете му кутрета проблеснаха над клавишите.
Брайън измъкна цигара.
— Когато си прав, не мога да те понасям.
— Татко.
Той погледна към нея. Усмихна се, но щом съзря Майкъл, усмивката му се стопи.
— Ема. Мисля, че трябваше да ми телефонираш, щом си искала да се прибереш по-рано.
— Знам, но срещнах Майкъл. Паднах във водата и той ми помогна да прибера сърфа. — И понеже искаше да приключи с обясненията, продължи бързо: — Мисля, че ще ти е приятно да се срещнете отново.
Когато видя дъщеря си, малката си дъщеря, хванала за ръка едно момче, почти мъж, той изпита ревност.