Ема се страхуваше, че времето няма да им стигне.
— Готови ли са вече?
— Мисля, че не са=
Мариан присви очи. Отмерваше с крак ритъма, докато слушаше последния албум на Били Джоел. Той беше прав — момичетата католички започваха много късно.
— Ема, ледът на ухото ти седи от двадесет минути. Досега би трябвало да си замръзнала,
Ледът се топеше и течеше по китките й, но тя здраво го притискаше към ушите си.
— А ти сигурна ли си какво ще правиш?
— Разбира се, че съм. — Бедрата на Мариан се полюшнаха под памучната нощница, когато тръгна към огледалото. — Огледа се, като се любуваше на златните топчета в наскоро продупчените си уши. — Наблюдавах внимателно братовчедка си, докато пробиваше моите. — Започна да имитира немския й акцент. — Унд имаме всички инструменти. Игла, лед. — Тържествено размаха иглата, която проблесна на електрическото осветление. — Плюс откраднатите от кухнята картофи. Две бързи мушвания и простите ти, скучни уши ще станат изтънчени.
Ема не откъсваше очи от иглата. Опитваше се да намери изход, като запази и ушите, и гордостта си.
— Не съм питала татко дали е съгласен.
— За Бога, Ема, това е личен въпрос! Имаш мензис, имаш цици. Е, каквито и да са! — С усмивка добави тя. — Вече си станала жена.
Не бе сигурна, че изпитва огромно желание да е жена, щом най-добрата й приятелка трябва да продупчи ушите й.
— Нямам никакви обици.
— Казах ти, че можеш да вземеш някои от моите. Имам купища. Хайде, нека видим прочутата английска гордост.
— Добре. — Ема пое дълбоко дъх и свали леда от едното ухо. — Не върти иглата.
— Аз! — Мариан коленичи до стола, за да отбележи мястото с химикалка. — Слушай, ако намушкам иглата в мозъка ти, ще получа ли колекцията ти от плочи?
Весело се засмя, постави картофа зад ухото на Ема и натисна.
Не се знае коя от двете са уплаши повече.
— Господи! — Мариан завря глава между коленете си. — Поне майка ми и баща ми няма защо да се тревожат, че бих могла да стана наркоманка. Инжектирането е отвратително.
Ема се свлече разтреперана от стола.
— Не ми каза, че ще боли. — Повръщаше й се и тя трябваше да не мърда и да диша дълбоко. — Гадост! Не ми каза, че ще чуя.
— Не съм. Двете с Марша бяхме задигнали бутилка бърбън от барчето на татко. Мисля, че нито сме усещали, нито пък сме чували нещо. — Вдигна глава и се загледа. На ухото на Ема видя капка кръв и се сети за филма на ужасите, който бяха гледали с братовчедка си.
— Ще трябва да се заемем и с другото ухо.
Ема само затвори очи.
— О, Боже!
— Не можеш да останеш само с едно пробито ухо, Ема. — Когато отряза конеца от иглата и я приготви, ръцете й бяха потни. — Моята задача е по-тежка. Ти само си стоиш.
Мариан стисна зъби и заби иглата. Ема изохка и се отпусна на пода.
— Свърши се. Само трябва да ги дезинфекцираш с кислородна вода. Пусни си косата, за да не забележи някоя от сестрите.
Когато вратата се отвори, двете момичета уплашено скочиха. Обаче не беше сестра Имакюлита. Влезе Тереза Алкот — умно и досадно момиче в розов халат и красиви пантофи.
— Какво става?
— Правим оргия. — Мариан отново се тръшна пода. — Никога ли не чукаш?
Тереза само се ухили. Тя бе от онези наперени досадници, които винаги знаеха всичко, старателно изпълняваха задачите си и се обливаха в сълзи по време на църковните служби през Страстната седмица… Мариан я ненавиждаше. Беше толкова нахална, че дори смяташе неучтивостта като форма на приятелство.
— Страхотно. Пробивате си ушите. — Тя коленичи, за да разгледа конците, висящи от ушите на Ема. — Игуменката ще си има котка.
— А ти защо не си вземеш, Тереза? — попита Мариан. — В твоята стая.
Но тя само се засмя и седна.
— Болеше ли?
Ема отвори очи и мислено я прати до края на дните й в ада.
— Не. Чудесно беше. Мариан ще ми пробие и носа. Може да погледаш.
Тереза не показа, че се е засегнала от думите й и заразглежда с голям интерес току-що лакираните си нокти.
— И аз искам. Може би ще ми ги пробиеш след проверката на сестра Имакюлита.
— Не знам, Тереза. — Мариан се изправи, за да смени плочата с Брус Спрингстийн. — Не съм завършила реферата си за „Сайлъс Марнър“19. Ще работя по него цялата нощ.
— Моят е готов. — Тя се изсмя нахално. — Ако ми пробиеш ушите, ще ти дам бележките си.
Мариан се престори, че се колебае.
— Добре тогава.
— Страхотно! Щях да забравя защо дойдох. — Бръкна в дълбокия джоб на халата си и измъкна откъсната страница от списание. — Сестра ми я изпрати, защото знае, че сме съученички, Ема. Отрязала я е от „Пийпъл“. Виждала ли си въобще това списание? Направо е върхът. Публикуват снимки на кого ли не. На корицата са Робърт Редфорд, Бърт Рейнолдс… Всички по-известни личности.