Тя остана сама, като дишаше дълбоко. Тръгваше по своя път, помисли Ема. Най-после по своя път.
Глава 19
— Наш е.
Ема и Мариан стояха прегърнати през рамо и гледаха през прозорците на току-що купеното жилище в Сохо23. Гласът на Ема звучеше тържествено.
— Още не мога да повярвам — измърмори Мариан.
— Вярвай. Шестдесет квадратни метра, лоша канализация. — Ема се изсмя и се завъртя. — Ние сме собственици, Мариан. Ти, аз и Манхатън.
— Купихме го. — Мариан седна на изподраскания дъсчен под. Шумът от търговската част се чуваше и на третия етаж. Нещо навън се счупи и дори през затворените прозорци се чуха викове и ругатни. Стори им се като музика.
Помещението бе просторно, заемаше целия етаж, а дясната стена бе остъклена.
Бащата на Мариан неохотно я беше нарекъл „солидно капиталовложение“.
А оценката на Джоно беше — лудост!
Капиталовложение или лудост — тяхна беше. Все още в строги костюми, които носеха при уреждането на сделката, те оглеждаха новия си дом, плод на седмици търсене, безкрайни разговори с посредници и безбройни преговори с банките. Може и да беше огромно празно пространство с петна по тавана и мръсни прозорци, но за тях беше сбъдната момичешка мечта.
Погледнаха се. По лицата им се четеше престорен ужас. Напрежението изчезна и те избухнаха в смях. Хванаха се за ръце и изпълниха импровизирана полка.
— Наше — изрече Ема задъхано.
— Наше. — Ръкуваха се делово и след това се изсмяха отново.
— О кей, собственичке — започна Мариан. — Нека вземем някои решения.
Седнаха на пода със скиците на Мариан, топла пепси-кола и препълнен пепелник между тях. Тук им трябваше стена, там — стълбище. Пространство за студио горе, за тъмна стаичка — долу.
Те нареждаха, пререждаха, конструираха, разрушаваха. Накрая Мариан махна с цигара в ръка.
— Край. Отлично.
— Прекрасно е. — Ема взе цигарата от ръцете й. — Гениална си.
— Да, гениална съм. — Подпря се на лакът. — Не докато… Ох, идиот!
— Идиот. Какво искаш да кажеш с това идиот?
— Няма баня. Забравихме за банята.
Мариан помисли малко и после каза:
— Ще използваме у-образното пространство за баня.
Покатерена на подвижна стълба, Мариан рисуваше на стената между двата прозореца портрети в цял ръст на себе си и на Ема. Ема се беше хванала с домакинствате и покупки и в момента трупаше храна в хладилника.
— Звъни се. — Мариан надвика радиото.
— Знам. — Ема крепеше два грейпфрута, шест опаковки пепси и буркан със сладко от ягоди. Когато отново прозвуча звънецът, тя стовари всичко на полицата. Отправи се към стената и натисна копчето на домофона.
— Да?
— Макавой и Картър?
— Да.
— Доставка от „Легла, легла, легла“.
Ема освободи входната врата и нададе вик.
— Какво? — попита Мариан, докато разглеждаше рисунката си.
— Легла — извика Ема. — Имаме си легла.
— Не се шегувай с такива неща, Ема. Поне като рисувам, или ще ти излезе брадавица.
— Не се шегувам. Качват ги.
Мариан спря с капеща четка в ръка.
— Истински легла?
— Матраци, Мариан — обясни Ема.
— Господи! — Мариан затвори очи и потрепери драматично. — Мисля, че получих оргазъм.
При звънването на асансьора Ема полетя като стрела. Когато вратата се отвори, можа да види само огромния матрак, покрит с найлон,
— Къде да го оставя? — попита някой.
— О, можете да го занесете нагоре по стълбите в далечния ъгъл. — Човекът, на чиято шапка пишеше „Бъди“, се огледа наоколо, намести матрака над главата си и започна да се качва.
— Не могат да се пренесат наведнъж с асансьора. Колегата чака долу.
— О, добре. — Тя натисна копчето отново. — Матраци — каза на дошлата при нея Мариан и заподскача.
— Моля те, не докато имаме компания. По дяволите, телефонът. Аз ще се обадя.
Асансьорът пристигна. Ема упъти втория мъж — Рико според надписа на шапката — след това се усмихна на Бъди, който слизаше. Когато асансьорът се отвори отново, тя се усмихна и каза:
— Едните са за горе, другите — за долу. Искате ли нещо разхладително?
Брайън се промъкна между матраците.
— Да.
— Татко!
— Мистър Макавой! — изкрещя Мариан, като се надвикваше с радиото. — Здравейте.
— Бихте ли отстъпили? — помоли Бъди, след това направи маневра с матрака към стълбите.
— Татко — каза Ема отново. — Не знаехме, че си тук.
— Очевидно. Господи, Ема, всеки може да се качи и да влезе вътре с асансьора. Винаги ли оставяте входа незаключен?
— Докараха ни легла. — Тя посочи към Рико, който се бореше с товара си. Усмихна се и целуна баща си. — Мислех, че си в Лондон.
23
Квартал в Ню Йорк, в Манхатън, където много фабрични сгради са превърнати в ателиета и студиа на хора на изкуството. — Б.пр.