— Шшт. — Целуна я по слепоочието й. — Няма значение.
— От песента е — каза Джоно и седна до нея. — Песента те разстрои.
— Да. — Навлажни сухите си устни. — Да, музиката беше.
— Слушах същата песен през онази нощ, когато се събудих и чух Дарън. Беше точно когато тръгнах по коридора. Бях забравила. Винаги съм мразела това парче, но не знаех защо. Тази вечер, предполагам от партито, всичко ме връхлетя отново.
— Време е гостите да си ходят.
— Не. — Взе ръката на Джоно, преди да успее да се изпроводи. — Не искам да развалям партито заради Мариан. Сега съм добре, наистина. Изведнъж ми се стори, че отново съм в онази къща. Питам се дали съм стигнала до вратата, дали съм видяла.
— Не. — Брайън сграбчи ръката й. — Всичко е минало и приключено. Но не искам да мислиш за това, Ема.
Беше твърде изтощена, за да спори.
— Мисля, че просто малко ще си почина. Няма да липсвам на никого.
— Ще остана при теб — заяви Брайън.
— Не. Сега съм добре. Само ще поспя. След няколко седмици е Коледа и аз ще дойда в Лондон, както обещах. Ще имаме на разположение цяла седмица.
— Ще остана, докато заспиш — настоя Брайън.
Когато се събуди от кошмара — така реален и ужасен, както преди дванадесет години — баща й си бе отишъл, протегна ръка да запали осветлението и усети, че кожата й лепне от пот. Трябваше й светлина. Колко много неща можеха да се скрият в тъмното.
Беше тихо. Видя, че е пет часът сутринта. Партито беше свършило и тя беше сама зад стъклените стени на стаята си. Мъчително, като стара жена, стана от леглото, за да съблече дрехите си и да облече халата. Излезе от спалнята си и запали лампа.
В стаята цареше пълен безпорядък. Носеха се най-различни миризми — на бира, цигари, парфюм и пот. Погледна нагоре към стълбите, където спеше Мариан. Не искаше да я събуди, като започне да чисти. Можеше да почака до сутринта.
Имаше и още нещо, което трябваше да направи и искаше да го свърши бързо, преди малодушието да надделее. Седна до телефона и набра номера за информация.
— Да. Бих искала номера на Американ, ТВА и Пан Ам29.
Глава 20
Не се чувстваше виновна. Всъщност в момента Ема въобще не искаше да чувства нещо. Знаеше, че ако баща й разбере, че е летяла до Калифорния без охрана, ще побеснее. Можеше само да се надява, че няма да научи. Ако има късмет, ще прекара два дни в Калифорния, ще хване самолета в неделя през нощта, ще бъде в Ню Йорк отново за часовете в понеделник сутрин и само Мариан щеше да знае.
„Добрата Мариан — помисли си тя, когато самолетът се приземи. — Не зададе никакви въпроси, щом като разбра, че отговорите ще бъдат мъчителни.“ Стана на разсъмване, сложи си руса перука, тъмни очила и палтото на Ема и взе такси, за да отиде на утринната служба в катедралата „Сейнт Пат“, а охраната я следваше.
В това време Ема отиде на летището и хвана самолета за крайбрежието. А Суини и колегата му си мислеха, че тя ще прекара спокоен уикенд вкъщи. Мариан трябваше да избърбори нещо набързо, ако Брайън или Джоно се обадеха, но тя поначало си говореше бързо.
„Във всеки случай — каза си Ема, когато слезе от самолета — заровете са хвърлени.“ Сега е тук и ще направи онова, за което е дошла.
Трябваше да види отново къщата. Тъй като е продадена отдавна, едва ли ще може да влезе вътре. Но трябваше да я види.
— „Бевърли Уилшаир“ — каза на таксиметровия шофьор. Уморено отпусна глава и затвори очи зад тъмните очила.
Толкова горещо беше за зимното й палто, но нямаше сили да го свали. Необходима й бе кола под наем. Тя се ядоса, че не е помислила за това предварително. Каза си, че ще уреди въпроса с портиера, веднага щом подреди нещата, натъпкани в чантата й.
„Духове“ — помисли си тя. Срещаше ги по булеварда на Холивуд, в Бевърли Хилс, по брега на Малибу и високо на хълмовете над Лос Анджелис. Сенки от миналото — Ема като малко момиченце при първото си пътуване до Америка, младият й баща, носещ я на раменете си в Дисниленд. Бев, усмихната с ръка над утробата, в която носеше детето си, засменият Дарън, който кара трактора си по персийското килимче.
— Мис?
Ема се стресна и погледна униформения портиер, който чакаше до таксито, за да й помогне.
— Тук ли ще отседнете?
— Да, благодаря. — Механично плати на шофьора, влезе във фоайето и отиде на рецепцията. Взе ключа и за момент забрави, че за пръв път отсяда сама в хотела.
В стаята отвори елегантната си малка пътна чанта и по навик грижливо подреди бельото, окачи дрехите и разположи тоалетните си принадлежности. Щом като свърши, вдигна телефона.