Като направляваше косачката с една ръка, разкопча ризата си. Коледни осветителни тела можеше и да са нанизани по стрехите на къщите, но още преди обяд температурата ще стигне осемдесет градуса30. Майкъл махна с ръка на мисис Бакстър, която беше излязла да полее гладиолите си. В отговор тя само се понамръщи, така че той продължи да си пее заедно с Брус Спрингстийн. Преди повече от десет години беше ритнал топка в прозореца на мисис Бакстър, но тя още не му прощаваше.
Беше окосил задния двор и половината от предния и взе да се пита защо баща му не е купил по-удобна косачка. Елегантен мерцедес спря до бордюра. Майкъл хвърли само един поглед, но забеляза, че зад кормилото седи блондинка. Тя поседя в продължение пет минути. Тъмни очила криеха очите й.
После бавно излезе от колата. Беше елегантна и фина като мерцедеса, с дълги крака. Направиха му впечатление деликатните и нежни ръце, които стиснаха кожена чанта.
Майкъл си помисли, че е красива, но твърде напрегната. И богата. Чантата и обувките бяха от много скъпа кожа. А пръстенът и обиците й бяха златни. Начинът, по който се движеше, говореше за богатство и привилегии. Ръцете издаваха нервността й, но движенията й бяха плавни като на балерина.
Решително тръгна по пътеката право към него. През аромата на прясно окосена трева той усети парфюма й.
Когато му се усмихна, сърцето му почти спря. С едната ръка изключи мотора, а с другата измъкна слушалките и я погледна. В настъпилата тишина се чуха импровизациите на Спрингстийн.
— Здравейте. Съжалявам, че прекъсвам работата ви.
Устата му пресъхна. Глупаво беше. Смешно беше. Но той не можеше да го преодолее. Този глас го преследваше от години. Дочуваше го в сънищата, пред телевизора, при разговори с други жени. Свали тъмните си очила и й се усмихна.
— Е, Ема! Има ли подходящи вълни напоследък?
Изненадано го изгледа. Когато го позна, радостно се усмихна.
— Майкъл? — Прииска й се да се хвърли на врата му. Мисълта за това я накара да се изчерви и тя само протегна ръка. — Колко е хубаво да се видим отново.
Ръката, която пое нейната, беше здрава и потна.
— Ти… не дойде нито веднъж на брега.
— Не. — Продължаваше да се усмихва, но трапчинката изчезна. — Не можах да се науча да карам сърф. Не знаех дали още живееш тук.
— Вече не живея тук. Обзаложих се с баща ми и загубих. Затова сега работя в градината. — Бе смутен и не знаеше как да продължи разговора. Бе толкова красива и крехка, с развени от слабия бриз светли коси. — Иначе как си? — успя най-после да попита.
— Чудесно. А ти?
— Добре съм. Виждам те на снимки в някои списания. Веднъж беше на едно от местата за ски.
— Сейнт Мориц.
— Предполагам. — „Очите й са същите — помисли си. — Големи, сини и дружелюбни.“ Само като ги видеше, усещаше тръпки. — На посещение ли си тук някъде?
— Не. Да. Всъщност.
— Майкъл. — Чу гласа на майка си и се обърна. Изправена на вратата, спретната и елегантна. — Няма ли да поканиш приятелката си вътре за нещо разхладително?
— Разбира се. Имаш ли малко време? — обърна се към Ема.
— Да. Надявах се да поговоря с баща ти.
Надеждите му отлетяха като въздуха от спукан балон. Откъде накъде беше решил, че е дошла да го види?
— Татко е вътре. — Успя да се усмихне. — Злорадства.
Ема го последва до вратата, която Мардж остави отворена.
Пръстите й стискаха здраво чантата и нищо не беше в състояние да ги отпусне.
Коледното им дърво беше украсено. Ема го зърна, обсипано с гирлянди и блестящи топки, близо до прозореца. Под него бяха подредени подаръци. Пръснатите тук-там елхови клончета изпълваха с аромата си къщата.
Мебелите бяха стари, но солидни. Тя си помисли: „Семейството ги е ползвало толкова дълго, че сега едва ли ги забелязваха, но ден след ден, вечер след вечер са свикнали с удобството на дивана или на стола.“ Пердетата бяха дръпнати, за да влиза светлина. Три африкански виолетки цъфтяха на източния прозорец.
Беше свалила очилата и си играеше с тях, докато разглеждаше стаята.
— Ще седнеш ли?
— Да, благодаря. Няма да стоя дълго, не искам да ви преча.
— Цяла седмица мечтаех да окося тревата. — Той се засмя и посочи към креслото. — Ще повикам баща ми.