— Не — каза тя, почувствала се изведнъж безкрайно изтощена. — Не знаех.
Грабна слушалката на телефона още при първото позвъняване. От часове чакаше и се потеше.
— Да?
— Открих я. — Добре познатият му глас леко потреперваше.
— И?
— Отиде да види ченгето, Кесълринг. Остана там около час. След това отиде до къщата, влезе в проклетата къща, където стана онова. Трябва да направим нещо и то бързо. Казах ти го тогава, казвам ти го и сега. Не мога да си позволя провал.
— Стегни се. — Говореше спокойно, но ръката му слабо трепереше, когато посегна за цигара. — Тя е отишла до къщата. Влизала ли е вътре?
— Шибаното място се продава. Тя и младежът влязоха направо вътре.
— Какъв младеж? С кого беше?
— Някакъв младеж. Мисля, че е синът на ченгето.
— Добре. — Отбеляза си го на бележника, поставен до телефона. — После къде отидоха?
— В едно шибано заведение за хамбургери.
Върхът на молива се счупи.
— Не разбрах?
— Казах, че отидоха за хамбургери, а след това тръгнаха по магистралата. Но ги изпуснах. Знам къде е отседнала тази вечер. Мога да намеря някой, който да свърши работата бързо и лесно.
— Не ставай идиот. Няма нужда.
— Казах ти, че се срещна с ченгето, че отиде в къщата.
— Да, разбрах те. — Ръката му сега беше съвсем сигурна. — Мисли, за Бога! Ако си е спомнила нещо, каквото и да е, щеше ли най-спокойно да отиде да си купува хамбургери?
— Не мисля…
— Мисленето си е твой проблем и винаги е бил. Тя не си спомни тогава и сега не си е спомнила. Може би това неочаквано пътешествие е било последно усилие за възвръщане на паметта или по-вероятно — само сантиментално пътуване. Няма нужда да се случи нещо на Ема, да й се случва нещо изобщо.
— А ако си е спомнила?
— Не е възможно. Слушай ме сега и то внимателно. Първият път беше нещастен случай, трагичен и непредсказуем инцидент, за който си виновен.,
— Идеята беше твоя, ти го организира.
— Точно така, щом от двама ни само аз съм способен да мисля. Но това беше нещастен случай. Нямам намерение да извършвам предумишлено убийство. — Помисли си за музиканта, който беше поръчал пиците, но не си спомни името му. — Освен ако не може да се избегне. Разбра ли?
— Студенокръвно копеле.
— Да. — Ухили се. — И ти препоръчвам да го запомниш.
Глава 22
В Лондон валеше сняг — мокри, гъсти парцали, които падаха по яките, разтопяваха се и потичаха по гърба. Хубав сняг, само да не се налага да се бориш с трафика на Кингс Роуд.
Ема предпочиташе да ходи пеш. Суини сигурно е вбесен, но сега не й се мислеше за него. Адресът беше записан на парче хартия, пъхнато в джоба на дебелото й палто. Едва ли й беше необходим, тъй като го знаеше наизуст.
Завръщаше се след толкова години в Челси. Сега бе голяма и свободна да прави каквото пожелае. Кварталът й се стори непознат. Въпреки че бе родена в Лондон, тя се чувстваше като туристка. Челси — свърталище на пънкари, й се стори чужд, все едно се намираше примерно във Венеция.
Улиците бяха осеяни с бутици и антикварни магазинчета, където закъснели купувачи търсеха подаръци. Срещаше засмени млади момичета, с перли и анцузи, загърнати в якета. Младежи, мъчещи се да изглеждат едновременно груби, отегчени и светски.
Въпреки снега на Слоан скуеър продаваха цветя. Дори през декември пролетта можеше да се купи на разумна цена. За миг се изкуши, но си отмина. Би било доста странно да се изправи с букет пред вратата на майка си.
Майка й. Нито отричаше, нито приемаше Джейн Палмър като майка. Дори името й звучеше непознато. Смътно си спомняше лицето й. То се появяваше случайно в сънищата й, зачервено от ярост, преди да я удари или разтърси. Лицето от статиите в „Пийпъл“, „Енкуайърър“ и „Поуст“.
„Лице от миналото — помисли си Ема. — А какво общо имат миналото и настоящето?“
Тогава защо беше дошла? Непрекъснато си задаваше този въпрос, докато вървеше по тясната, добре поддържана улица. За да разбере нещо, което я измъчваше толкова години.
Ема си каза: „Каква ирония на съдбата, че се бе преместила в този луксозен и богат квартал, където са живели Оскар Уайлд, Уистлър32 и Търнър33.“ Писатели и художници винаги биваха привлечени от Челси. Както и музикантите. Мик Джагър има къща тук. Или е имал. Но това бе без значение. Беше дошла само заради Джейн.
А може би контрастите бяха привлекли майка й. Челси беше убежище за хората на изкуството, същевременно тук живееха и обикновени хора. В него цареше спокойствие и трескава забързаност. Може би Джейн бе избрала квартала, защото и Бев живееше тук.