Безброй пъти препрочитаме «Война и мир», «Евгений Онегин» и всички поеми, четем в превод на руски «Червено и черно» от Стендал, «Повест за два града» от Дикенс и кратките разкази на Клайст.“
3
В края на зимата докторът записа:
„Струва ми се, че Тоня е бременна. Казах й го. Тя не споделя моето предположение, но аз съм сигурен. Още преди появата на истинските признаци не бих могъл да се излъжа и в предшествуващите, по-недоловимите.
Лицето на жената се променя. Не бих казал, че погрознява. Но външността й, която иначе изцяло й се подчинява, започва да се изплъзва от контрола й. Жената е подвластна на бъдещето, което ще излезе от нея и което вече не е самата тя. Това излизане на облика на жената от нейния контрол се изразява във физическо объркване, при което лицето й става по-безжизнено, кожата й загрубява и очите неволно започват да блестят по друг начин, различен отпреди, сякаш не е могла да овладее всичко това и се е изоставила.
Ние с Тоня никога не сме се разделяли, а тази година на труд ни сближи още повече. Аз я наблюдавах колко е сръчна, силна и неуморима, колко съобразително разпределя работите си така, че да губи възможно най-малко време при смяната им.
Винаги ми се е струвало, че всяко зачатие е непорочно и че тази догма, засягаща света Богородица, изразява общата идея на майчинството.
Всяка родилка излъчва все същия отблясък на самотата, на изолацията, тя е изцяло предоставена на самата себе си. Мъжът до такава степен няма нищо общо с този момент, с този най-важен миг, сякаш изобщо не е участвувал и всичко е паднало от небето.
Жената сама създава своето потомство, сама се оттегля с него в по-задния план на съществованието, където е по-закътано и където без страх може да сложи кошчето. Тя сама в мълчаливо смирение го кърми и отглежда.
Към Богородица се отправя призивът: «Моли ся прилежно на Сина Твой и Бог.» В устата й се влагат слова от псалма: «И духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще ме рблажават всички родове.» Това говори тя за своя младенец, той ще я възвеличи («задето Силният ми стори велико нещо»)25, той е нейната слава. Същото може да каже всяка жена. Нейният бог е в детето. Майките на великите хора сигурно познават това усещане. Но абсолютно всички майки са майки на велики хора и те нямат вина, ако животът после ги излъже.“
4
„Непрестанно препрочитаме «Евгений Онегин» и поемите. Вчера идва Анфим, надонесе подаръци. Черпим се и си светим с лампата. Безкрайно разговаряме за изкуството.
Имам една отдавнашна идея, че изкуството не е наименование на някаква област или сфера, която обхваща безкрайно много понятия и размножаващи се явления, а е, напротив, нещо сбито, компактно, обозначение на начало, което влиза в съдържанието на художествената творба, название на използуваната в него сила или на разглежданата истина. За мен изкуството никога не е било предмет или страна на формата, а по-скоро тайнствена и скрита част от съдържанието. Това ми е ясно като бял ден, аз го чувствувам с цялото си същество, но как да изразя и формулирам тази мисъл?
Произведенията говорят чрез много неща: чрез темите, положенията, сюжетите, героите. Но най-вече говорят чрез съдържащото се в тях изкуство. Присъствието на изкуството по страниците на «Престъпление и наказание» е по-разтърсващо, отколкото самото престъпление на Расколников.
Първобитното изкуство, египетското, гръцкото, нашето — това е сигурно оставащото едно и също през многото хилядолетия изкуство в единствено число. То е някаква мисъл, някакво гледище за живота, което не може да бъде разложено на отделни думи заради всеобхватната му широта и когато зрънце от тази сила се влее в състава на една по-сложна смес, прибавката на изкуството надхвърля значението на всичко останало и става същност, душа и основа на представяното.“
5
„Понастинал съм, кашлям, сигурно имам температура. Някаква буца ми е заседнала на гърлото, цял ден ме задушава. Добре съм се подредил. Това е аортата. Първи предупреждения за наследственост по линия на клетата ми майчица, която цял живот боледува от сърце. Наистина ли е така? Толкова рано? В такъв случай не ми е писано много да живея на този свят.
В стаята е малко задушно. Мирише на пране. Вътре гладят и през цялото време вадят жарава от още неразпалената печка и я сипват в парната ютия, а капакът трака като озъбена челюст. Напомня ми нещо. Не мога да си спомня какво. Неразположен съм и забравям.