Но какво ми пречи да работя, да лекувам и да пиша? Мисля, че не лишенията и скитанията, не нестабилността и честите промени, а господствуващият в наше време дух на гръмливата фраза, която е толкова разпространена сега, като тези например: заревото на бъдното, изграждане на нов свят, факлоносци на човечеството. Чуеш ли ги, отначало ти се струва: каква фантазия, какво богатство! А всъщност всичко това е просто високопарно поради липса на талант.
Приказно е само делничното, докоснато от ръката на гения. Най-прекрасният пример в това отношение е Пушкин. Какъв благослов на честния труд, на дълга, на традициите на всекидневието! Сега у нас вече е укорно да кажеш: дребен буржоа, еснаф. Този упрек е изпреварен от стиховете на «Родословието»:
И от «Пътешествието на Онегин»:
От всичко руско сега най-много обичам руската детска наивност на Пушкин и Чехов, тяхното свенливо чуждеене от такива гръмки неща като крайните цели на човечеството и собственото спасение. И те са наясно по всички подобни въпроси, но къде ти такива нескромности — не е за тях работа и не им приляга! Гогол, Толстой, Достоевски се готвят за смъртта, безпокоят се, дирят смисъла, теглят чертата — а тези докрая се отвличат по текущите частни въпроси на артистичното призвание, покрай тяхното редуване неусетно изживяват живота си пак като лична, никого незасягаща частна работа и сега този частен въпрос се оказва общо дело и подобно на откъсната от дървото зелена ябълка доузрява в приемствеността и се изпълва с все повече сладост и смисъл.“
8
Първи предвестници на пролетта, снегът се топи. Въздухът мирише на млинове и водка както на Сирна неделя, когато сякаш самият календар си прави каламбури. Със сънени блажни оченца мижи слънцето в гората, сънено жуми гората с мигли от иглици, мазно лъщят локвите по пладне. Природата се прозява, протяга се, обръща се на другата страна и отново заспива.
Седма глава на „Евгений Онегин“: пролет, опустелият господарски дом след отпътуването на Онегин, гробът на Ленски при зелената лъка долу под хълма.
Защо „любовник“? Общо взето, епитетът е естествен и уместен. Наистина е любовник. При това е рима за „чаровник“. Но дали звуково не присъствува и баладичният „славей разбойник“.
В билината той се нарича Славей разбойник, Одихмантиев син. Как добре е казано за него:
Пристигнахме във Варикино рано напролет. Скоро всичко се раззелени, особено в Шутма, както се казваше дерето под къщата на Микулицин — черьомухата, елшата, лещакът. След няколко нощи запяха славеите.
И отново, сякаш ги чувах за първи път, се учудих как се различава този напев от останалите птичи свирни, какъв скок прави природата към богатството и уникалността на тези звуци. Колко разнообразие има във всяка чупка и каква сила на ясния, далеч отекващ звук. У Тургенев някъде са описани тези напеви, пищялката на горския дух, трелите на горската чучулига. Особено изпъкваха две извивки. Накъсано-жадното и разкошно „тьох-тьох-тьох“, понякога тристъпно, друг път без такт, в отговор на което гъсталаците, целите в роса, потръпваха като от гъдел, отръскваха се и се приглаждаха. И другото, което се разпадаше на две срички, което зовеше — проникновено, умоляващо, подобно на жалба, или придумваше: „Поч-ни! Поч-ни! Поч-ни!“
9
„Пролет. Подготвяме се за селския труд. Няма време за дневника. А ми харесваше да си водя бележки. Ще трябва да ги отложа за зимата.
Тези дни и наистина на Сирница, в най-голямата кал, докараха в двора, през локвите и кишата, болен селянин. Естествено, отказвам да го приема. «Не се сърди, драги, вече не се занимавам с тези работи, нямам нито истински лекарства, нито нужните инструменти,» Но можеш ли да се откопчиш. «Помогни ми. Кожата ми окапа. Имай милост. Телесна болест.»
Какво да правя. И моето сърце не е от камък. Реших да го приема. «Събличай се.» Преглеждам го. «Имаш кожна туберкулоза.» Докато се занимавам с него, попоглеждам през прозореца, към бутилката с карбола. (Боже господи, само не ме питайте откъде я имам, и още някои най-необходими медикаменти. Всичко е от Самдевятов!) Гледам: в двора влиза още една шейна, с друг болен, както решавам в първия момент. Но сякаш от небето пада брат ми Евграф. За известно време се озовава в ръцете на домашните ми — Тоня, Шурочка, Александър Александрович. После, щом се освободих, се присъединих и аз. Започват въпросите: откъде, по какъв начин? Той както винаги се измъква, нито един прям отговор, усмивки, чудеса, загадки.
26
Пушкин, Родословная моего героя (1836):
… Я мещанин, как вам известно,
И в зтом сммсле демократ… — Б. пр.