Тиверзин дълги години мислеше, че той сам бе спрял нея нощ работата и движението на влаковете. Едва на по-късните процеси, когато го съдиха по съвкупност и в обвинението не фигурираше подстрекателство към стачна борба, той бе изведен от тази си заблуда.
Хората изскачаха навън, питаха: „Какво става?“ От тъмното им отговаряха: „Да не си глух! Нали чуваш, тревога! Значи пожар.“ — „Къде?“ — „Все някъде, щом са надули сирената.“
Тряскаха врати, излизаха все нови и нови хора. Чуваха се други гласове: „Глупости, пожар! Ей, село! Не го слушайте този загубеняк. Това се вика край на работата, разбра ли? Свърши се тяхната, няма вече робия. Да си ходим, момчета.“
Тълпите ставаха все по-многолюдни. Започна железничарската стачка.
7
Тиверзин се прибра чак на третия ден, премръзнал, неспал, небръснат. Миналата нощ бяха свили небивали за сезона студове, а Тиверзин беше облечен с есенни дрехи. Пред вратата го пресрещна чистачът Гимазетдин.
— Благодарим, господин Тиверзин — задърдори той, — Юсуп спасил, цял живот бога ще молим.
— Да не си се побъркал, Гимазетдин, какъв господин съм ти аз? Зарежи тия работи. Кажи по-бързо какво има, виж какъв е студ.
— Защо студ, тебе топло, Савелич. Вчера на твойта майка Марфа Гавриловна докарали цяла барака дърва от Сточната гара, брезови дърва, хубави, сухи.
— Благодаря ти, Гимазетдин. Ти още нещо искаш да ми кажеш, моля ти се, по-бързо, замръзнал съм.
— Искал да кажа, не стой вкъщи, Савелич, трябва да се крийш, вчера полицай питал за тебе инспектор питал кой идвал у вас. Викам никой. Помощникът му, викам, идвал, бригадата идвал, железница идвал. Други — никой, не!
Къщата, в която бекяринът Тиверзин живееше с майка си и женения си брат, беше собственост на съседната църква „Света Троица“. Живеещите бяха отчасти от духовенството, две задруги месари и зарзаватчии, които държаха търговията в дюкяните и по сергиите, но най-голяма част бяха дребните служители от Московско-Брестката жп линия.
Къщата беше тухлена с дървен балкон, надвиснал над калния четвъртит двор. Между етажите имаше външни дървени стълби, мръсни и хлъзгави. Там смърдеше на котки и кисело зеле. Площадките завършваха с нужници и килери с катинари.
Братът на Тиверзин бе призован редник по време на войната и беше ранен във Вафангу1. Лежеше в Красноярската болница и жена му с двете им дъщери заминаха за там да го видят и да си го приберат. Потомствени железничари, Тиверзини не се плашеха от дълъг път и кръстосваха цяла Русия с безплатните служебни билети. Сега жилището беше празно и тихо, там живееха само майката и синът.
Квартирата им беше на втория етаж. На балкона пред входната врата стоеше бъчвата, която водовозецът пълнеше. Когато Киприян Савелиевич се качи, видя, че капакът на бъчвата е изместен и върху ледената кора, сковала водата, е оставено канчето и е залепнало от студа.
— Само е Пров — помисли си Тиверзин и се подсмихна. — Не се гаси този пожар, бре, тори го отвътре.
Пров Афанасиевич Соколов, псалт, едър мъж още в разцвета на силите, беше далечен роднина на Марфа Гавриловна.
Киприян Савелиевич отлепи канчето от леда, нагласи капака на бъчвата и дръпна звънеца на вратата. Насреща му плувна облак от къщни миризми и апетитна пара.
— Хубаво сте напалили, майко. Като е топло, добре е.
Майка му се хвърли към него, прегърна го и заплака. Той я погали по главата, изчака малко и деликатно я отстрани.
— Горе главата, майко — каза й тихо, — спряхме влаковете от Москва чак до Варшава.
— Знам, затуй плача. Ох, лошо ти се пише, Купринка, да се беше скрил някъде по-надалеч.
— За малко да ми строши главата вашият Пьотър Петров, мило либе, где си ти. — Искаше да я разсмее. Тя не разбра шегата му и сериозно отговори:
— Грехота е да му се смееш, Купринка. Пожали го горкия несретник, нещастна душа.
— Прибрали Пашка Антипов — Павел Ферапонтович. Дошли посред нощ, обиск, обърнали всичко. На сутринта го откарали. А жена му Даря е в болницата с тиф. Малкият Павлуша, той учи в прогимназията, останал сам вкъщи с една глуха леля. На всичкото отгоре заплашват да ги изхвърлят оттам. Мисля да вземем момчето у нас. За какво е идвал Пров?
— Откъде знаеш?
— Виждам, че бъчвата зее и канчето е вътре. А, викам си, само оня Пров, бездънният, е лочил.
— Колко си ми досетлив, Купринка. Вярно, Пров идва, Пров Афанасиевич. Прескочи да иска малко дръвца на заем — дадох му. Ох, боже, остави дървата, ами съвсем ми беше изскочило от ума, знаеш ли каква новина донесе? Царят подписал манифест всичко да се обърне, никой никого да не потиска, на селяните да се даде земя и всички да се изравнят с дворяните. Разбираш ли? Указът е подписан, остава да излезе. От Синода дошло ново прошение и трябвало да се притури в ектенията или някаква друга молитва, да не те излъжа. Каза ми Провушка, ама на минутата забравих.