Выбрать главу

— Ще се посвиете някак. Трябва да се съобразяваме с възможностите. Сега друго. Обща молба от всички. Тук има един другар, проверен, предан на делото и прекрасен боец. Но нещо не е в ред.

— Палих ли? Лайош ми каза.

— Да. Идете го вижте. Прегледайте го.

— Нещо психическо?

— Предполагам. Някакви буболечки, както той се изразява. Изглежда, че са халюцинации. Страда от безсъние. От главобол.

— Добре. Отивам веднага. Сега съм свободен. Кога започва събранието?

— Мисля, че всеки момент. Но на вас за какво ви е? Нали виждате, и аз не отидох. Ще минат без нас.

— Тогава тръгвам при Памфил. Макар че умирам за сън, толкова съм уморен. Ливерий Аверкиевич обича да философствува нощно време, съсипа ме от приказки. Къде е Памфил, как да го намеря?

— Нали знаете брезовата горичка зад каменната яма? Младата горичка.

— Ще я намеря.

— Там на полянката са командирските палатки. Едната сме предоставили на Памфил. В очакване на семейството му. Жена му и децата идват с обоза. Та той е в една от командирските палатки. Като батальонен. За революционните си заслуги.

8

На път за Памфил докторът усети, че няма сили да продължи. Беше смазан от умора. Не успяваше да надвие дрямката, следствие от неколконощното недоспиване. Можеше да се прибере да подремне в блиндажа. Но реши да не рискува. Ливерий можеше да се появи всеки момент и да му попречи.

Легна на едно по-закътано място в гората, цялото настлано със златисти листа, нападали по полянката от околните дървета. Листата се бяха наредили шахматно по тревата. Така падаха и слънчевите лъчи върху техния златен килим. Очите го заболяха от тази двойна, наслагваща се пъстрота. Тя го унасяше като четенето на дребен шрифт или някакво еднообразно бърборене.

Докторът легна на кадифената шумоляща шума и нагласи подложената под главата си ръка на мъхената възглавница, облепила грубите корени на дървото. Задряма моментално. Приспивното пъстрило на слънчевите петна покри с шарени сенки изтегнатото на земята тяло и го направи неоткриваемо, неразличимо в калейдоскопа от лъчи и листа, сякаш си беше сложил шапка невидимка.

Скоро чрезмерната сила, с която бе жадувал за сън и се нуждаеше от него, го разбуди. Преките причини действуват само в границите на съразмерното. Всичко прекалено води до обратно действие. Умът му, неприспан, не намирайки отмора, трескаво заработи на празен ход. Откъслечни мисли го спохождаха вихрено и се въртяха, и само дето не тракаха като развален механизъм. Тази душевна тревога дразнеше и ядосваше доктора. „Мръсен тип е Ливерий — възмути се той. — Като че ли и без него няма хиляди поводи в наше време да се побърка човек. С плена, с приятелството си и с глупашкото си дрънкане здрав човек ще превърне в неврастеник. Някой ден ще го убия!“

Като цветна картинка, която се отваря и затваря, прехвърча откъм слънчевата страна кафява пръскана пеперуда. Докторът със сънени очи проследи полета й. Тя кацна върху петнистокафявата кора на бора, която най-добре подхождаше на шарките й, и се сля изцяло с дървото. Неусетно се сля с него, както Юрий Андреевич изчезна безследно за чуждото око, скрит от бликащата по него мрежа от слънчеви лъчи и сенки.

Привичният кръг от мисли го завладя. В мнозина свои трудове по медицина го беше засягал косвено. За волята и целесъобразността като следствие на усъвършенствуващата се приспособимост. За мимикрията, за подражателното и предпазното обагряне. За оцеляването на най-приспособените, за това, че пътят на естествения подбор може би е тъкмо пътят на оформянето и раждането на съзнанието. Що е субект? Що е обект? Как да се даде определение на тяхната тъждественост? В неговите размишления Дарвин се срещаше с Шелинг, а отлетялата пеперуда — със съвременната живопис, с импресионизма. Мислеше си за творението, тварите, творчеството и притворството.

И отново заспа, и след минута пак се събуди. Събуди го тих, сподавен разговор наблизо. Още от първите долетели думи стана ясно, че се говори за нещо тайно и нередно. Явно заговорниците не бяха го забелязали и не подозираха за близостта му. Ако сега помръднеше и издадеше присъствието си, това щеше да му струва живота. Юрий Андреевич се спотаи, замря и се заслуша.

Някои от гласовете му бяха познати. Беше най-долната паплач на партизанството, хлапетата, които се бяха намърдали при тях: Санка Пафнуткин, Гошка Рябих, Коска Нехвальоних и вечната им опашка Терентий Галузин, инициаторите на всички злини и неприятности. С тях беше и Захар Гораздих, още по-тъмен субект, който имаше пръст в историята със спирта, но още не беше подведен под отговорност, защото бе издал главните виновници. Юрий Андреевич се учуди от присъствието на един партизанин от „сребърната рота“ — Сивоблюй, който беше от личната охрана на началника. Според традицията, която идеше от Разин и Пугачов, този приближен се наричаше атаманово ухо — заради доверието, което му гласуваше Ливерий. Значи и той беше участник в заговора.