И оттогава значи са тия буболечки. Нощем все онази гара ми се привижда. Тогава ми беше смешно, пък сега ми е жал.
— В град Мелюзеев ли беше, гара Бирючи?
— Не помня.
— Със зибушинските ли се разбунтувахте?
— Не помня.
— На кой фронт? А? На Западния?
— Май че беше на Западния. Кой го знае. Не помня.
Дванадесета част
СЛАДКА ОФИКА
1
Семействата на партизаните отдавна следваха войската с каруците, с децата и покъщнината. В края на обоза, най-отзад, вървяха несметни стада, най-вече крави, към няколко хиляди на брой.
Заедно с жените на партизаните в лагера се появи едно ново лице, войнишката булка Злидарица или Кубарица, конска докторка, ветеринарка, а също тайно и врачка.
Тя се носеше с кривната баретка и зеленикав шинел на шотландските кралски стрелци от английските доставки на екипировка за Върховния вожд и твърдеше, че си е прешила тези дрехи от арестантско кепе и халат и че ужким червените я били освободили от Кежемския централен затвор, където, кой знае защо, я бил държал Колчак.
По това време партизаните вече бяха на новото място. Предполагаше се, че престоят ще е краткотраен, само докато проучат района околовръст и си потърсят по-сигурно място за дълга зимувка. Но по-нататък нещата се подредиха иначе и партизаните бяха принудени да останат тук и за зимата.
Този нов лагер по нищо не приличаше на неотдавна напуснатия Лисий нос. Тук беше гъста, непроходима тайга. В едната посока, навътре от пътя и от лагера, не й се виждаше краят. В първите дни, докато войската подреждаше новия лагер и започваше да се настанява в него, Юрий Андреевич повечето време остана свободен. Разходи се на няколко пъти из гората с цел да я изследва и разбра колко лесно човек може да се загуби. Две кътчета привлякоха вниманието му и той ги запомни още от първата обиколка.
Там, където свършваха лагерът и гората, която сега беше есенно гола и прозирна от край до край, сякаш някой беше отворил врати към пустотата й, растеше самотна, красива офика, единствена от всички дървета с още неопадали ръждивокафеникави листа. Тя растеше на един насип над мочурлива ливада и протягаше нагоре, право към небето, към тъмното олово на вече почти зимната мрачина, плоско разширяващите се гроздове на твърдите си алени зрънца. Зимните птичета с перушина като ярките мразовити сутрини, червенушки и синигери, кацаха по офиката, кълвяха бавно, едно по едно едрите зърна и отметнали назад главици, изпънали шийки, едвам ги преглъщаха.
Някаква жива близост се създаваше между птиците и дървото. То сякаш разбираше всичко, дълго се дърпаше, после се предаваше и от жал към птичките се разкопчаваше и им даваше да си зобнат, както дойка дава на детето да суче. „Какво да ви правя, яжте ме, яжте. Хранете се.“ И се усмихваше.
Другото място, което откри в гората, беше още по-прекрасно. То се намираше на възвишение. Това възвишение, нещо като хълм, сякаш беше отсечено от едната страна. Долу, в пропастта, би трябвало да има нещо различно от горе — река или дере, или усойна некосена ливада. Но под него беше повторение на горното, само че далече, на друго, много по-ниско ниво, където върховете на дърветата оставаха под краката ти. Сигурно беше последица от някакво свличане.
Сякаш тази сурова, висока до небето, великанска гора в някакъв миг се е спънала и както си е, накуп, е полетяла надолу и е щяла да се забие вдън земя, в преизподнята, но в последния момент като по чудо се е удържала на земята и ето, цяла и невредима сега се вижда долу и шумоли.
Но не това, друго беше особеното на горското възвишение. То беше заобиколено отвсякъде с отвесни, ребром изправени гранитни скали, които приличаха на плоски шлифовани плочи от праисторически долмени. Когато Юрий Андреевич за първи път се озова на тази площадка, беше готов да се закълне, че това място с побитите камъни в никакъв случай не е с естествен произход, а е пипнато от човешка ръка. Може в древността да е имало някакво езическо капище на неизвестни идолопоклонници, може да е било място за техните ритуали и жертвоприношения.